ВИЖ КОЙ ГОВОРИ!

Непоправимата политическа беля след назначаването и оттеглянето на г-н Пеевски за председател на ДАНС, беше неспособността на премиера и политическите лидери да дадат разумни отговори за този избор.  Многократните извинения и публичното признаване на грешката не отмениха въпросът за мотивите, с които тя беше направена. Това превърна искрено разкайващите се политици в говорители на неясна воля, която стои зад тях, от чието име те не поднасят извинения, а с извиненията си опитват да я скрият.

Отттук насетне автентичността на гласа на премиера Орешарски бе поставена на сериозно изпитание. Въпросът: „Кой всъщност говори, когато премиерът говори?” – продължава да тежи върху всяко негово проговаряне. Ето защо от самото начало премиерът не успя да започне разговор с протестиращите срещу кабинета му граждани. Съмненията в автентичността на неговия глас, който той не успя (а и не опита) да разсее,  направиха диалогът невъзможен.

В тази ситуация единствената възможност беше срещу протестиращите да се изправят контрапротестиращите – така се произведоха два лагера, в чийто сблъсък правителството можеше да преодолее комуникационния блокаж, в които беше попаднало. Следващата бърза крачка на кризистният пиар на управляващите беше връщането на диалога. Неизбежна лема в политиката е, че когато никой не иска да говори с едно правителство, то това правителство не е легитимно да говори. Ето защо произвеждането на партньори на масата на преговорите е ходът, за „съживяване” на правителството. Това е и формула, която цели да придаде автинтичност на премиерския глас, да го покаже като собствено премиерски.

Тук обаче идва втората голяма беда – кой сяда на масата на правителството и с кого започва да говори то? На първата среща „знаковата” фигура беше рап-певецът Мишо Шамара, на втората – криминално проявеният Бисер Миланов – Петното. В този ред – ако първата голяма щета – беше появата на съмнения в автентичността на гласа на премиера, то втората е – съмненията в автентичността на тези, с които премиерът говори. Целта на тези „срещи с граждани” е производството на легитимност. Реализирани по този начин обаче, те започват да произвеждат точно обратното. Така „срещата” става „постановка за среща”, а „партньорите” – „изпълняващи ролята на партьори”.

Третата голяма беда са начините, по които тези срещи протичат и посланията, които те отправят. Те се проведоха при затворени за медиите врати и се поставиха искания за създавене на доброволни отряди  от неясни частни организаци, които „да разкриват и залавят всички организатори” на протестите срещу правителството. Партньор на правителството с дълго криминално досие и няколкото ефективни присъди заявява, че заснема филми и клипове с лицата на протестиращите – и това спокойно се изрича като официално комюнике от срещата в сградата на Министерски съвет. Отговор от правоохранителните органи на тези заявления няма. Министърът на вътрешните работи участва в разговорите, но не реагира. Призивът „да се свалят кадифените ръкавици и изкорени злото от корен” придават библейски привкус на „доброволните отряди” и оцветяват тяхната Свещена война. Искането правителството да казва на медиите какво да отразяват и как да го правят също остава без правителствен коментар.

Тази безмълвност на премиера след разговорите с „гражданите” връща целия омагьосан комуникационен кръг на правителствената автентичност отначало. Постановката за разговор и играещите ролята на премиер, министри и протестиращи в него не успяват да решат ребусът за легитимността.

А в политиката легитимността е или признаване, или е сила.

Петя Лазарова

За контра-срещите

Някои съображения след срещата на премиера г-н Орешарски и министъра на вътрешните работи г-н Йовчев с „протестиращи” граждани:

1. Имаше време, в което, когато министър на вътрешните работи се срещаше с оперативно интересни лица, от това следваше шумен обществен скандал и дори подаване на оставка. Днес срещите между министъра на вътрешните работи и лица с дълги криминални досиета се използват за легитимиране на работата на правителството и успокояване на общественото недоволство.

2. Срещи между премиера и хора, които твърдят, че говорят от името на „народа” и в защита на публичния интерес, се провеждат при затворени врати,  без достъп на медиите и без публикуване на стенограма от страна на правителството. Въпреки това, събитието се определя от пресцентъра на Министерки съвет като изпълнение на „ангажимента на премиера да води активен обществен диалог и инициативата му всеки втори петък в месеца да обсъжда с граждани актуални за страната теми”.

3. На срещи при премиера и министъра на вътрешните работи се поставят искания за формиране на доброволни отряди от частни организаци, които да откриват и залавят хора, недоволни от дейността на правителството хора. Министърът обявява публично, че на срещата са обсъждани мерки за защита на конституционния ред в държавата.

4. За втори път в рамките на два месеца отделни лица настояват да извършват „граждански арести”. Тези заявки се правят публично, но легитимните органи на държавата не предприемат никакви действия, с които да защитят установения правов ред и институции.

5. За пореден път министър-председателят кани и се среща хора, които подкрепят действията на правителството му, а това се определя като „среща с протестиращи”.

6. Организации, защитаващи премиера, настояват той да „обучава” журналисти, като им обясни, кое да отразяват, как да го отразяват, кое може да е новината и кое не е. Представители на политически партии и организации нахлуват в медии и опитват да оказват натиск за съдържанието на журналистически материали. Реакция на премиера на тези искания и действия – няма.

Изказвания на представители на организации, подкрепящи кабинета „Орешарски”:

І. За реда:

„Ние ви подкрепяме, но казахме, че нашата подкрепа не е безусловна. Моето търпение изключително се изчерпа.  Кога ще свалите кадифените ръкавици и ще изкорените злото от корен”  (Нина Гергова,  Гражданската инициатива за Нов обществен договор)

„Предлагаме при положение, че правителството не може да предприеме достатъчно адекватни мерки срещу платените така наречени „интелигентни протестиращи”, които са „за” свалянето на кабинета, то да даде възможност на нашите членове да използват доброволни отряди и съвместно с органите на реда да разкриват и залавят всички организатори, които обслужват интереси на Джордж Сорос. Имаме клипове, вече снимаме и филми. Искаме да се отстранят от длъжност всички полицаи, които не вземат адекватни мерки и Йовчев трябва незабавно да вземе мерки”.  (Бисер Миланов, движение Свобода)

ІІ. За медиите:

„Посъветвахме премиера Орешарски как да направи обучителна програма на медиите какво е новина на деня, защото за българските медии 50 дена новината на деня са барабани и тъпани.” (Нина Гергова,  Гражданската инициатива за Нов обществен договор)

„Ние искахме да чуем кога ще престане полицейщината и репресията срещу нашето движение, кога ще престане дискриминацията от медиите спрямо нашето движение. Медиите ни определят като криминално проявени. Това е дискриминация. Това, че аз съм лежал в затвора, не означава, че не съм гражданин на тази държава и не означава, че нямам същите права.” (Бисер Миланов, движение Свобода)

„Вие искате пред цялата общественост да кажа нещо, което е малко по-тайно. Запазвам си правото да не ви кажа всичко”. (Спас Колев, Свободни, можещи и силни)

Когато човек със 7 присъди официално преговаря с премиера и министъра на вътрешните работи и дава изявления в сградата на Министерски съвет, институциите трябва да обяснят.  За всяко от горните изявления  г-н Орешарски и г-н Йовчев също дължат отговори. 

Петя Лазарова

Когато маршрутът е позиция, внимавай къде ходиш

През последните 8 дни протестиращите в София начертаха пътя на своя протестен пешеходен ритуал. Маршрутът на възмущението започва от сградите на властта – през Орлов мост – към партийните централи – и завършва пред парламента. Основното искане е за оставката на правителството на примиера Пламен Орешарски. Основното послание – „така не може да се управлява повече” – е насочено към всички политически сили. Искането за оставка спонтанно се постави там където оставката се дава и приема (Министерски съвет и Народно събрание) и на знаково място, където това искане показва силата си, каквото е Орлов мост.  

Включването в маршрута на централите на политическите партии стана също спонтанно. А когато няколко хиляди души тръгнат на някъде категориите правилно и неправилно са непотребни. Първите 2 дни минаването през централите беше спокойно, после дойдоха барикадите и камъните, а с тях – и изключването. Игнорирането на централата на партия „Атака” стана единодушно и мигновено. И барикадите на „Атака”, и хвърлянето на камъни по централите на БСП и ДПС по странен начин работят в полза на тези партии, защото им позволява да комуникират като партиен целия протест. А този протест е политически, не партиен. Той е послание и към „тези”, и към „онези”. Затова и влизането в партийни постановки постепенно ще пренаписва лозунгите на протеста.

Директната атака към партиите – скандирането под централите и на партийния форум на европейските социалисти – обслужва запазването на  статуквото във всяка от тези партии. По този начин се симулира битка между партиите, а не се показва алтернатива. Разбира се, алтернативата не означава само и непременно нови политически субекти, тя може да се изрази и в съществена промяна вътре в същестуващите партии.

Една от опасностите е маршрута на протестиращите да се превърне в маршрут на зрители, на отделни публики, пред които опитните политически лидери ще разиграят грандиозна битка по между си, от която всички ще излязат същите.

Хилядите хора, които протестират в момента, не са еднородна група. Те не са и електорат на една или две партии. Някои от тях вероятно никога не са гласували, други, всеки път са сменяли своя избор, а трети са  били верни на една политическа идея през цялото време. Затова всяко партизиране на този протест ще го разделя и отслабва. Оставането на неутрална териотория е неговият шанс да упражни натиск за промяна върху всяка политическа сила. При вероятни нови избори тези хора няма да гласуват еднакво, но целта им е да има за кого да гласуват.

Въпросът, на който всеки има да отговори е – с кого избира да танцува. Или просто #ДАНСwithme 

 

Петя Лазарова

Между оставката и намерението за оставка

Делян Пеевски НЕ подаде оставка като председател на ДАНС.  Той заяви намерение да приеме решение за оставката му, ако парламента го гласува.  Законът за Държавна агенция „Национална сигурност” дава възможност на председателя да подаде сам оставка. Пеевски обаче не се възползва от това.

Прекратяване на правомощията на председателя може да стане по негово искане или по искане на министър-председателя, което да се гласува от парламента.

Ето защо в момента на ход е премиерът Орешарски. Той трябва да предложи на Народното събрание да прекрати правомощията на избрания председател. А след това депутатите трябва да гласуват решението му.

Така че, дилемата на вчерашния ден остава и в днешния, и тя звучи така: или Орешарски, или Пеевски.  

Петя Лазарова

Янко е моралът

Днес Янко каза, че е моралът. Каквото той каже, че е добро, става добро. Каквото за него е лошо – е лошото.

Янко каза още, че вече знае какво иска. Написал го е на две страници. Дава го на президента, президентът на правителство, правителство на парламента – и готово. Политиците, където и да са, и каквито и да са, са затова, за да направят каквото Янко иска. След това да изчезват.  Но засега на Янко му трябват – заради онези двете страници.

Политиците слугуват, те са слуги на народа, тоест, на Янко. Политиците са машинки за гласуване в ръцете на Янко. Янковите ръце, разбира се, са чисти. Ако вземат, че не гласуват, Янко ще ги принуди. Има си начини да минава неговата. Хвана им цаката и ще си ги цака. Ще стои пред парламента и ще спира движението. Той вътре не иска да влиза. Вътре е лошо. Вън е добро. Янко ще седи отвън и ще тропа с краче, щом някои отвътре тръгне да шава неморално. Седи Янко пред парламента и натиска, и притиска, и не ги пуска. Сега ги е хванал. Натискът му е единните народни воля и мощ.

За Янко никой не е гласувал. Не му и трябва, нали е народът, не можеш да го избереш. Неморално е дори да се мисли, че това е възможно.

Днес Янко каза, че имал и лице. Но има ли Янко дупе?

Петя Лазарова

Янко е народът

Някакъв мъж върви из всички медии и разказва, че бил народът. Казва се Янко.  Устата на Янко се е превърнала в устата на народа и той изрича всичко онова, което народът иска да каже. Главата на Янко е главата на народа и там е всичко онова, което народът иска и мечтае. Краката на Янко са краката на народа и те не спират да кръстосват улиците. Вероятно и сънищата на Янко са сънищата на народа. Казано накратко – Янко е народът.

И когато Янко казва, че той, народът трябва да взима сам решенията за управлението на държавата, то това означава, че той, Янко ще взима тези решения. Директно, защото е народът. И когато Янко казва, че политиците трябва да бъдат съдени пряко от народа, то това означава, че той, Янко ще бъде съдията в процеса на площада.

Речено- сторено. Г-н президентът, който е баща на народа, вижда Янко и като добър баща, решава да даде на сина си всичко, което иска. Затова г-н президента тутакси измисля място за Янко. Нарича го обществен съвет. Общественият съвет, заявява бащата,  трябва да казва на служебното правителство какво да прави. Гарантирано от президента Янко получава по право и заслуги водещо място в този Обществен съвет.

Когато не може да бъде съставен кабинет в рамките на действащото Народно събрание, президентът е задължен да състави служебно правителство. Според Конституцията в този момент Народното събрание се разпуска. Затова и кабинетът няма право на законодателни инициативи.

И ето, тук сега се появява обществения съвет на Янко. Застава на мястото на парламента, президента и останалите институции и почва да диктува. Премиерът – изпълнява. Не е нужно да има закони – Янко диктува. Янковият съвет става Янков парламент. Янко отива там, защото е посочен. Президентът, по негова бащина обич, му дава това място. Янко е сам там, не представлява никого. Не е нужно. За Янко народът не може да се гласува, защото Янко е народът.

Общественият съвет на Янко се оказва в нарушение на Конституцията. Да кажем обаче, че ситуацията е извънредна. С това Янко ще е съгласен. Да приемем, че щом Янко иска, Конституцията може да се наруши. Стига да я нарушава Янко, разбира се. И така, Янко започва да диктува на кабинета какви решения да взима. От името на народа. Ето, най-сетне, Янко започва да упражнява властта. Директно. Премиерът се превръща в инструмент на волята му. А Янко воля има. Янко решава. Янко иска.

Янко иска власт на народа.  Но Янко получава само власт на Янко. Защото във властта е само Янко и никой друг няма.

Янко има жена. Знае какво иска тя. Поне така си мисли. И той го иска. Но иска ли народът това, което иска Янко за жена си?

P S Всяка прилика с действителни лица не е случайна. 

Петя Лазарова

Всички са 1/3

Когато определена активност получи определението „гражданска”, тя с лекота получава в публичните дискусии статут на добра, вярна и автентична. И за политиците, и за медиите всяка критичност към гражданската активност е изключително рискована, почти невъзможна задача. Всяко такова говорене е по-опасно по своя ефект от самия протест, конкретните му  искания и евентуални последици. Гледната точка към гражданските протести, която предлагам, е на ръба да бъде неприемлива, нетърпима или дори  цинична.

Акцентите солидарност с гражданските протести и легитимност на гражданските протести съдържат висока степен на критичност. Тази критичност е важна за изработването на имунна защита на самото гражданско общество.  Първо –  срещу активности, които се прикриват като граждански, мимикрират, или претърпяват съществена метаморфоза  в своите каузи и цели във времето.  И второ, критичността ще се прояви и като лакмус, който да проявява  протести, които пропадат извън зоната на обществена видимост, но имат “гражданска плътност”.

Данните, които използвам, са от представително за София социологическо проучване, проведено в последните две седмици на февруари тази години. Изследването е след провеждането на протестите за АКТА, срещу шистовия газ и тези от началото на годината – на земеделските производители и на работниците в БДЖ. Убедена съм, че фактът, че данните са представителни за София не подценява готовността за граждански протести, а дори обратното. Кросовете, които ще ви покажа, потвърждават хипотезата, че в столицата и големите градове готовността за участие в граждански протести е по-висока.

На въпрос „В каква форма на протест бихте участвал вие лично”? 52% казват, че биха се включили в подписка. Очаквано – процента на жените е по-висок от тези на мъжете (56-47). Възрастта тук не оказва съществено значение. За разлика от образованието ( 38% – основно, 46% – средно, 57% – висше).
В уличен протест биха се включили 35,4%. Тук мъжете преобладават чувствително над жените (26-46), Възрастта се оказва ключова – 44% от хората между 18-34 биха участвали, 25% – от тези между 35-59 г. и 23.8% – над 60 години. Образованието се оказва не значещ фактор.

В група във Фейсбук биха се включили 26,7%. Разбираемо тук възрастта влияе силно ( 38% – във възрастовата група от 18 до 34 г.; 27% – от 35 до 59 г.; 13% над 60 години); Логично и образованието влияе при взимането на това решение (19% – основно, 25% – средно, 28% – висше).

Гладна стачка биха направили – 3,8%. Модата на тази форма на манифестиране на позиция очевидно мина, а и тя винаги е била заявка по-скоро на индивидуална позиция, а не начин за масово изразяване на протестно действие.
Не биха участвали в никаква форма на протест ⅕ (20%). Образованието се оказва съществен фактор (43% – основно; 23% – средно; 17% – висше)
Образованието се оказва факторът, който оказва силно влияние при участието или неучастието в различни форми на заявка на гражданска позиция. В уличните протести основна тежест имат младите, във Фейсбук – младите с по-високо образование.

33% от хората казват, че гражданските протести изразяват истинските интереси на хората.
37% са на мнение, че гражданските интереси много често се използват за защита на скрити интереси.
18% смятат, че гражданските протести  защитават гледната точка само на определена група.
9% казват, че не се интересуват от граждански протести изобщо.
Тук разбивките по възраст и образование са много интересни. Много по-безрезервни в доверието си към гражданските протести са младите хора –  10 процентни пункта повече от средното (43%), докато в другите две групи – процента е по-нисък от средния (28.5%).
Интересно е, че по-високо образование и хората над 35 г. много по-често са убедени, че гражданските протести са използват от трети страни или са в защита само на конкретни групови интереси.

От данните излиза, че около ⅓ от хората са склонни да участват в граждански протест лично. ⅓ са и тези, които вярват в каузата и автентичността на гражданските протести. Отново подчертавам, че става дума за столицата. Като се вземе предвид какво е влиянието на възрастта и образованието, може да се очаква,  че в национално представително проучване тези ⅓ граждански-доверчиви и активни ще спаднат с няколко процента.
Цитираните въпроси изразяват и степените на доверие, които самите граждани имат в гражданските протести. ⅓ от гражданите имат доверие на гражданите. Само за сравнение ще посоча, че над 40% имат доверие в президентството, около 35% – в правителството.  Парадоксално, но факт, гражданите имат по-високо доверие в политически институции, отколкото в собствените си обединения. Убедена съм, че ако бяхме измерили доверието в неправителствените организации – щяхме да получим изключително ниска стойност. Институцията, която охранява гражданските протести – полицията – има по-висок рейтинг от самите протести. Още по-интересно е че, при граждански протести тя обикновено вдига рейтинг.

Гражданските протести застрашават усещането за стабилност и предвидимост на живота на нивото на всекидневието. Дори и това всекидневие да не е лесно, то е много по-трудно,  то да бъде взривено, окупирано, блокирано, отколкото поддържано и пазено. Масови граждански протести, които получат висок коефициент на възпламеняване, изискват изключително сериозни мотиви. Те говорят или за ситуация, която изглежда без изход или в основите си има конкретна случка, предизвикала емоционална  реакция. Такъв пример са събитията от Катуница от миналата година и смъртта на двете момичета. На пръв поглед лични взаимоотношения, които влизат в силно емоционализирана интерпретативна схема. Първо е реакцията, после се появяват исканията и посланията.

Солидарността и усещането за общност между гражданите са ключови в търсенето на причини за ниското доверие в гражданските протести.

Не просто е по-трудно да накарате жител на София да се включи в протест на зърнопроизводителите – оказа се, че е невъзможно. Зърнопроизводителите дойдоха с тракторите си, паркираха ги в очертаните паркоместа пред Ал. Невски (досами депутатският паркинг) и си останаха сами. Дали работата на тези хора е жизнено важна и за жителите на София – безспорно. Хлябът заема огромно място в дневното меню на всички. А и всички тук знаем символното значение, което той има в нашата култура и традиции.  Отнемането на хляба е равно на отнемане на живота – тази езикова схема изразява дълбоки и споделени смисли за всички нас. И въпреки това производителите на зърното и хляба не получиха подкрепа. Тракторите – благодарение на които все пак имаме модерно земеделие – се привидяха като лукс, като пари в брой, като привилегия. Макар че що за привилегия е трактор, ако живееш в “Бъкстон”.

Трябва да отбележим, че властта и медиите, могат с много голяма лекота да омаловажат или дори направят несъстоятелни протести, които не успяват да произведат по-голямо  усещане за съпричастност.

Липсата на пряк интерес веднага поражда разстояние, подозрителност. Колкото и справедлива да е каузата, дори и да се разпознава като такава, тя не поражда директно участие. Затова говори и много ниското участие на хората в неправителствени организации и членуването в доброволчески организации. Благотворителността у нас е фокусирана основно около големи християнски празници или природни бедствия. Благотворителността – изразяваща съпричастност, чувството за общност – е календарна  или природна величина. Българската Коледа и залятото село Бисер са символи на тази „календарна” или „катастрофична” благотворителност.

Между гражданите липсва гражданска връзка. Само усещането, че нещо пряко те засяга (или ощетява) е активизиращо. Протестът срещу ниските заплати и уволненията в БДЖ не означава, че мислиш, че заплатите са високи (определяш и своята като ниска) – но идеята да се подкрепи този, които протестира срещу своята – липсва. Ако такава се зароди, тя във всички случаи е плод на определен външен интерес, който се опитва да породи вълна от протести за други цели. Тоест, ще бъде вторично организирана.

Ето защо си позволявам да твърдя, че наличието на граждански протести (всеки месец има поне по един) не означава наличие на гражданско общество. По своята форма, начин на комуникация – гражданските протести често приличат на символи на отчуждението, и показват ниска гражданска енергия, а не обратното.

И тук идва мястото на следващата хипотеза:  доста често добре организираните протести – които намират свои говорители, комуникират се добре, изработват силни послания, привличат допълнителна подкрепа, отразяват се в медиите – са протести, чрез които една трета, оставаща невидима страна, се опитва да дирижира управленски и политически решения. Това изобщо не означава, че участниците в тях са наясно за схемата, в която влизат. Гражданските протести лесно влизат в комуникационните стратегии на определени групи. Техниките, по които те се мениджират, са изключително добре отработени.

Така протестите/ протестиращите се превръщат в групи за натиск. Основополагащата идея за това колко е важно да се чува гласа на гражданите, съчетана с политически ситуации, при които се търси високо обществено одобрение, създават почва за лесна пропускливост на протестите в процеса на взимане на политически решения.

Формулата на този тип протест е следната:  „политическо решение” – „граждански протест” – политическо решение прим”. Класически пример затова е „решенето на Министерски съвет да даде на компанията Шеврон разрешение за проучване за шистов газ на територията на България” – следват „протести срещу шистовия газ” – и  „мораториум върху добива” (тоест – „политическо решение прим”).

Това, което лично за мен е притеснително в тази формула са три големи изчезвания.

Първото,  изчезването на експертния дебат.

Второто, изчезването на политическия дебат.

И третото, изчезването на мнозинството.

В политическото решение се въплъщава мнението, което е било публично изразено. Моментът, в който 10 хил. души заместват 4 млн. гласували – излъчили политическото представителство и успяват да изговорят себе си като мнозинство, е вече подозрителен – демократично и процедурно.

Проблемът не е само в това, че  правителствата са склонни да се поддават на силно скандиращи и видими площадни малцинства, които получават широко медийно отразяване. Факт е, че това често идва в търсене на нарушената политическа легитимност на управляващите елити, на идея за представителността, като жест за възстановяване на намаляващото политическо доверие. По този начин обаче вторично се саботира идеята за представителността. Доколкото правото да творят закони, което им е било предадено, се препредава на друга група. Това по същината си е нарушение не само на демократичната процедура, но и на демократичната ценностна Конституция.

Важно е да се отбележи и използването на Фейсбук (основно) като групово-образуващ инструмент. Социалната мрежа напоследък започва да се използва като измерител на теглото на гражданската активност. Все по-често можете да чуете в централните новинарски емисии – когато се съобщава за едно или друго политическо решение, и съобщението каква група във Фейсбук за него тутакси е създадена и колко „приятели” има тя. Често във Фейсбук, когато се създаде група против едно решение, то часове след това се създава и нейната противоположност в подкрепа. И започва мерене на броя на „приятелите”. Голям е въпросът за тяхната автентичност.

Каква е голямата опасност от така описаната ситуация?

Когато важни управленски решение се взимат на площада, под скандиранията и плакатите на определена група.  И когато този модел на взимане на решения дава резултат. Тогава съвсем скоро ще станем свидетели на сформирането на два алтернативни протеста. Един „против” и друг „за”. Не си представям какъв е измерителят, по който едно или друго правителство ще може да вземе крайното „политическо решение прим”. В този случай то може да бъде само въпрос на преброяване (съчетано с използването на силни медийни политики) – тоест, кой ще успее да се представи като по-видим, по-голям,по-силен. Къде отива експертността и отговорността във формулирането на националната цел в ситуация на противоборство на протестиращи групи?

Нека си представим как ще изглежда пространството пред парламента, ако от една страна има протест „за” шистовия газ, а от друга –  протест „против”.  Дали това не е абдикация от политическото, и с какво се замества то?

И вместо заключение ще изразя убедеността си, че всеки граждански протест трябва да се мисли в своята мяра. Да се види каква група представлява, каква кауза, какво цели, какви са последиците от него, какви организационни форми използва и как се развива във времето.

За мен по-работещ е моделът за анализ на каузите и посланията, които предизвикват групообразуващи процеси. Това е преобръщане на формулата, която ще показва разликите и спецификите, а няма да създава абстрактни категории. Рискът пред абстрактните категории е да станат митически обекти.

 

Петя Лазарова

Текстът е представен по време на дискусия “Легитимност и солидарност с гражданските протести”, в Червената къща на 22 март 2012 г. Организатор на дискусията е Фондация за хуманитарни и социални изследвания, модератор – Боян Знеполски. 

Виж кой решава

През първите три месеца на тази година станахме свидетели на две важни решения на българското правителство и парламент, които ще се запомнят най-вече с това, че бяха взети набързо и под натиск. През януари мнозинството в парламента наложи забрана за проучвания и добив на шистов газ, а след по-малко от месец оттегли поставения си само няколко дни по-рано подпис под АСТА. Какво е общото между двете събития? Първо – ясно заявената готовност и решителност за проучване за шистов газ (сключен договор с Шеврон, многократно заявени планове за стартиране на проекта) и за присъединяване към споразумението АСТА (подпис на посланика ни в Япония с мандат на МС). Второ – бърза промяна в плановете, предшествана от улични протести против тях.

И двата случая доведоха до това мнозина да заговорят за победи на гражданското общество над държавната власт. Правителството взимало грешни и непрозрачни решения, но добре че са будните граждани, които се обединяват и като юмрук размазват лошите намерения на изпълнителната власт. Тя пък на свой ред, изведнъж осъзнала колко дълбоко е грешала, се вслушва в гласа на гражданите и коригира своите действия според техните Истински интереси (а не тези на корпорациите, бизнеса, чужденците или някаква комбинация от тях, например). Дори в учебниците няма да открием толкова добре смазана машина на разбирателство и взаимодействие между институциите на модерната държава.

Едно възможно обяснение е, че зад тази привидна идилия се крие тоталната безпомощност на правителството пред различните интереси. И в двата случая липсва каквато и да е разумна аргументация за промяната в позициите и отказа от взетите решения. Какво би си помислил страничният наблюдател в подобна ситуация, освен че при толкова нерешителен арбитър, какъвто се явява държавата, надделява по-кресливата и шумна позиция, а не по-аргументираната или целесъобразната. Близо година представители на правителството изказваха и защитаваха твърдата си решимост да има проучвания за шистов газ, хвалеха се с успеха да имаме договор с Шеврон, премиерът си позволи да заплаши недоволни, че ще подпише напук, ако не спрат да го дразнят – на този фон само за два дни всичко се стопи заради уличните протести в няколко града. Странна изглежда липсата на друго обяснение за това извъртане, освен това, че хората не искали и не били готови. Странно на фона на заплахите няколко месеца по-рано, сега звучат разкаянието за прибързани действия и внезапно осъзнатата липса на информационна кампания. Без да подценявам напъните на протестиращите да излязат на улицата и да защитят каузата си, все пак простите сметки показват, че тези 10 хиляди, просто няма как да са представителна извадка от българското общество. Нито 7-те хиляди подписа, събрани против добива на шистов газ, са много на фона 7 млн. население. Как тогава е възможно нещо, колкото шумно, толкова и незначително, да послужи за удобно алиби за отказ от действие?

 Случаят с АСТА е напълно идентичен. Няколко дни след страхотната и неустоима вълна от протести на 4000 човека, които се разходиха в събота из центъра на София, министърът, подписал споразумението, да започне да се разкайва, че не е чел добре, че го е подценил и всъщност се бил объркал. Изведнъж всички – и артисти, и политици се загрижиха за опасността от полицейщината и алчността на мегакорпорациите-кръвопийци. Дори музиканта Иван Лечев в един сутрешен блок се провъзгласи за враг на звукозаписните компании и спонтанно сподели, че ФСБ били пуснали последния си албум безплатно в Интернет, защото не смятали вече, че старите модели в този бизнес работят. Явно това е някаква нова негова трактовка, защото когато албумът излезе безплатно на сайта им, обяснението беше за протест срещу пиратството (нещо като – така и така ще ни окрадате, защо да си правим труда да харчим пари за издаване на дискове). Което пак е начин да признаеш, че старият бизнес модел не работи, но поне не толкова лицемерен.

 Отказът да се обясни с точни, конкретни и ясни аргументи дадено решение или промяна на позиция е политически безотговорно. Единственият аргумент, който чухме и в двата случая, е че това се прави, защото хората протестират и не искат. Така се тръгва по по-лесния път на отказ от отговорност и прикриване зад неясни интереси. Нарича се също популизъм.

Ако някога разберем дали така взетите решения са били погрешни или не, от кого трябва да търсим отговорност – от правителството или тези няколко хиляди човека, зад които то се скрива сега? Някои биха казали, че аргументите на протестиращите се приемат от правителството и следователно тях трябва да вземем под внимание. Това обаче не е вярно, защото никой от говорителите или представителите на правителството не показа съгласие с тези аргументи. Не чухме никой от тях да казва, че добивът на шистов газ е опасен, или че ACTA e обществено-вреден договор. Чухме само, че се отказваме от тях, защото хората не ги искат. Нека все пак е ясно, че колкото и голяма да е дадена протестираща група, тя представлява позицията само на една от страните, и това в никакъв случай не са „хората“, „народът“ или „гласът на обществото“. Ролята на изпълнителната власт е да взима целесъобразни решения на база на експертна оценка. Изглежда ролята на експертите в сегашната изпълнителна власт е да се разкайват и да следват повика на тълпата.

 И все пак не мисля, че ГЕРБ изведнъж са станали свръх-чувствителни към гласовете, идващи от „гражданското общество“ или улицата. По-скоро става въпрос за подход, който може да очакваме да продължи през тази и следващата година, до идването на парламентарните избори. Подобно на БСП преди 4 години, и ГЕРБ в момента се намира в изгодна позиция за спечелване на следващите избори.

 При ГЕРБ ситуацията е такава, че работят в относителна политически и икономически стабилна среда и нямат ясно изразен и достатъчно силен опонент, който да предложи алтернатива.

 Преди четири години БСП също сякаш разполагаха с всички шансове да повторят мандата си. Управлението им съвпадна с годините на най-голям икономически просперитет, благоденствие, ръст на БВП и чуждестранни инвестиции за последните 20 години. Това им позволи да водят балансирана политика, съчетаваща десни/либерални решения в икономиката и същевременно да раздават и социални придобивки за различни групи, да вдигат заплати и пенсии, без това да поставя на риск макроикономическата стабилност. Допуснаха две фатални грешки, които изпратиха ГЕРБ в управлението през следващите 4 години. Резултатът от първата видяхме много ясно в деня на самите избори – промените в изборния закон, позволяващи мажоритарен избор на депутати. Втората им и по-важна грешка беше начинът, по който позволиха те и доминираната от тях коалиция, да затъне дълбоко в корупционни практики. Нещо повече – властта тогава сякаш си помисли, че щом може да раздава по много за народа, то народът не би трябвало да има нещо против, ако властта също си прибира своя дял по един или друг начин. За тази власт обществото си остана просто „маса“ и „народ“ до края на мандата й. Повече от половината от този мандат премина под знака на корупционни скандали и злоупотреби в най-различни области. Много често те бяха съпътствани от протести и силно недоволство от страна на гражданите. Може би кулминация на тези процеси бяха януарските протести пред Парламента през 2009г. , когато МВР употреби спорни методи и сила, за да се справи със ситуацията. Управляващата тройна коалиция демонстративно и арогантно игнорираше всички критични гласове, отказваше да се вслуша в различните мнения, а президентът Първанов дори си позволи да си пожелае закриване на един критичен към него вестник. Не може да има някакво съмнение, че това отношение към гражданите-гласоподавали поражда и реципрочност.

 Хората в ГЕРБ не може да не си дават сметка за всичко това, което силно им помогна да спечелят изборите през 2009 г. Страхът от гражданското недоволство, кулминирало в разгром за БСП и НДСВ на избори след един мандат, който можеше да бъде повече от успешен, сега е напът да прати ГЕРБ в другата крайност.

 Ако тези разсъждения са верни, можем да очакваме от управляващите в момента да се „вслушват“ и „съобразяват“ с всеки намек за недоволство и несъгласие, който е достатъчно шумен и видим (т.е. изразен в уличен протест). Това съобразяване няма да е подчинено на каквито е и да било прагматични аргументи, национален интерес или отговорна политика, а просто политическа целесъобразност, сведена до спечелване на предстоящите избори.

 Така през следващата година и половина предстои да бъдем поставени пред големия въпрос как ще се взимат важните решения в България. Дали може да се вменява „експертност” на протестиращите е важен въпрос, като в случая става въпрос за качеството на управленските решения. Гражданите трябва да останат граждани, да изразяват своето мнение свободно, но не да заместват експертите и да изземат както техните функции, така и тази на управляващите. Управлението не може да е люшкане между скандиращи групи съобразно тяхната численост. Управлението е убедително с аргументи, а не с повтарянето на възгласите на добре организирани групи от граждани. Ето защо се надявам да станем свидетели и на протеста на експертите.

Стоян Новаков

Свободно за отсъствията

Еманципираната жена и отсъстващата жена са две съвсем различни неща. Не са синоними. Казвам това, защото е на път да се случи опасна подмяна. Повод за сериозни дебати стана отсъствието  на съпругата на президента на България Росен Плевнелиев – Юлиана от церемонията по встъпване в длъжност на държавния глава.

Две отсъствия белязаха коментарите на церемонията. Първото на първата дама и второто – на втория президент, вицепрезидента ген. Ангел Марин. Желанието на ген. Марин да произведе събитие с отсъствието си на тръгване, не успя да постигне търсения ефект. След 10 годишно публично отсъствие още едно отсъствие да тури точката, е определено доказателство за последователност, но не и за оригиналност.
Поради това е естествена лекотата, с която друго системно отсъствие замести генералското. Юлиана Плевнелиева няма никакво публично присъствие от самото начало на президентската кампания на нейния съпруг. Обясненията, че семейството трябва да остане скрито от любопитството на медиите и хората, не издържа още в самото начало. Синовете от сем. Плевнелиеви взеха дейно участие в един от кандидат-президентските клипове на баща им, а здравото семейство беше често използвано в публичното говорене на г-н Плевнелиев.

Г-жа Плевнелиева е свободен човек и живее в свободна държава. Затова тя може да взима своите лични решения. Не оспорвам правото на г-жа Плевнелиева да отсъства. Това е нейно право, което не може да й бъде отнето от никакъв протокол.
Преди няколко месеца българските граждани избраха президент, но съпругата на президента е само негов личен избор.
Това, което оспорвам остро е опитът г-жа Юлиана Плевнелиева да бъде представена от анализатори и журналисти като символ на еманципираната и успяла българска жена само защото отсъства от официална церемония и отказва да застане до съпруга си-президент. Демонстрациите й със същата лекота могат да бъдат определени и като порядъчно женско цупене и фръцкане.

Казано по друг начин, Юлиана и Плевнелиева се разделят на две, до степен, че стават две различни лица. И докато едното продължава да отсъства, на другото, любезно и твърде невнимателно, му се вменява присъствие, обагрено от революционен плам и усещане за някаква мисия. Докато Юлиана я няма, Плевнелиева става символ на свобода и зрелост. Юлиана използва активно правото си да мълчи, а медийно сътворената Плевнелиева комуникира със знаците на някакъв, очевидно, много желан и все още неслучил се политически феминизъм. Какво ще се случи, когато двете фигури се слеят? Най-вероятно поведението на Юлияна ще бъде обяснено (а така и извинено) като обикновено човешко, а онова на Плевнелиева ще кънти на кухо. Защото ако Юлиана имаше намерения да прави жестове на еманципираност в политически и церемониално значим контекст, тя щеше да е дала знак за това отдавна. Сега излиза, че защитниците на Плевнелиева просто я използват за собствените си церемонии, а еманципираната жена е карикатура или манекен.

Какви са мотивите и целите на поведението на първата дама остава тежка тайна. Лошата новина  е, че Юлиана има своите нормални семейни тайни, но Плевнелиева става пазителка на държавна тайна.

Не бива да се подменя една отсъстваща жена с една еманципирана жена. За еманципираната и успяла жена изискванията са много по-тежки. Ако г-жа Плевнелиева може да бъде символ на нещо, то е на липсващата жена и нищо повече.

В крайна сметка, системните отсъствията не създават история, защото не създават спомени.

И една интересна история: Една от дъщерите на американския президент Роналд Рейгън –  Патрисия Анн Рейгън – става известна със скандалното си поведение. Открито подкрепя абортите, обявява се против ядрените оръжия, снима се гола и дори сменя името си на Пати Дейвис като бунт срещу семейството си. При всичко това на президента Рейгън му се налага да отговори на въпроса: “Г-н Президент, става ясно, че не можете да се справите собствената си дъщеря, как ще се справите с Америка?”. Отговорът на Рейгън е ясен: “Аз мога да се справя с моята дъщеря. Мога да се справя и с Америка. Но не мога да се справя и с двете едновременно”.

 Петя Лазарова и Владимир Полеганов

Дребен “граждански” тарикатлък

“Не слушай какво ти говоря, а  гледай какво правя” – с тази народна мъдрост често се обяснява поведението на политиците. Златното правило за дешифриране на политическите знаци обаче се оказа прекалено тясна дреха за някои планове за спечелване на гражданската любов. “Не слушай какво ти говорят политиците, не гледай и какво правят, не обръщай внимание на това, което обясняват, че правят – ти знаеш какво ще стане”. По тази формула се развива проектът “България на гражданите”, който преди дни основа бившият европейски комисар Меглена Кунева.

Желанието на г-жа Кунева да участва в управлението не е нужно да бъде доказвано. То вече многократно е мерено –  последните два пъти са като кандидат за евродепутат от НДСВ и като кандидат за президент на отминалите преди месец и половина избори. И в двата случая г-жа Кунева получи много добри, в голяма степен, лични резултати. На този фон, необясними остават опитите да се скрие желанието й за участие в управлението. Това не е срамна работа. Ако онези, които я вършат, се опитват по всякакъв начин да я представят като срамна, вероятността рано или късно да се срамуват от себе си, докато всички се срамуват от тях, е голяма.

Гражданска дреха и широка и вероятно удобна. В нея могат да се напъхат всякакви форми и много да не личи какво е вътре. Когато тя е само артистичен костюм за появяване върху сцената и разиграване на няколко етюда, публиката бързо забелязва – дрехата е хубава, но е от друг спектакъл.

Срамът от политическото е срам за политиката. Политиката няма да стане по-добра, ако се упражнява под прикритие и чрез ефемизми. “Гражданското” стана метафора за “политическото” (за високо образовани, по-скоро млади и активни хора – както се подчертава не без известна спекулация).  Тази формула е показал резултати похват в партийното строителство. Това  обаче не отменя факта на нейното лицемерие и казано по-ясно, не е нищо друго освен дребен тарикатлък.

Г-жа Кунева и нейните “опълченци” (както тя ги нарече в обръщение преди изборите) се определиха като алтернатива на властта. Гражданите могат да са алтернатива на властта само правейки революция, или поне опит въстание. От заявките на новото гражданско сдружение разбрахме, че “пътят е по-важен от целта”, че е “нужно първо да се мисли”, че “съдържанието е по-важно от формата”, че “партиите са само инструмент”.  Освен дълбоката мъдрост в тези думи има и дълбока лъжа. Партиите не са само удобна форма, в удобно време и място, инструмент за постигане на властта – партиите се заявяват като такива, заявяват целите си, средствата, които ще използват, носят отговорност пред хората, подлежат на контрол, участват в управленския живот спрямо законите му.

Гражданските скокове в политическата градина са добре познати. Проблемът в момента е, че дребният “граждански” тарикатлък не отговоря на очакванията, които човек има към първия български еврокомисар и първия българин, спечелил приза европеец на годината. От такива хора очакваш да са европейци – в главата ти, това означава, да не спестяват истината, първо за себе си.

Въпросът “В колко партии може да членува едни човек по едно и също време” е законодателно ясен. Отговорът крие част от пъзела, който редят г-жа Кунева и нейните опълченци (особено онези, които имат актуално партийно членство в НДСВ). Очевидно форматът за участие на следващите парламентарни избори в момента се избистря. Той определено не позволява създаването на нова партия. защото тогава водещи фигури от сдружението ще трябва да напуснат НДСВ (партията, която ги издигала за министри и зам.-министри). Това е нормален процес, но комуникационно труден. Защото тогава следват обясненията защо напускаш – защото каузата се е изчерпала, защото духът е напуснал тялото или защото партията уверено седи на електоралното дъно.

Ако г-жа Кунева иска да бъде алтернатива на партиите и партийните лидери, които обвини във всички грехове на демокрацията има едни сигурен път и той е – да бъде откровена. Не да не бъде политик, а да бъде откровен политик.  Усилието ще си струва.

И така, г-жа Меглена Кунева прави партия “по един или по друг начин”, така или иначе. И това не е срамно, а хубаво. Това е инструмента, който дава възможност на хората да търсят свои представители и да искат да участва в политиката, изграждайки демокрацията.

Петя Лазарова