Всички са 1/3

Когато определена активност получи определението „гражданска”, тя с лекота получава в публичните дискусии статут на добра, вярна и автентична. И за политиците, и за медиите всяка критичност към гражданската активност е изключително рискована, почти невъзможна задача. Всяко такова говорене е по-опасно по своя ефект от самия протест, конкретните му  искания и евентуални последици. Гледната точка към гражданските протести, която предлагам, е на ръба да бъде неприемлива, нетърпима или дори  цинична.

Акцентите солидарност с гражданските протести и легитимност на гражданските протести съдържат висока степен на критичностТази критичност е важна за изработването на имунна защита на самото гражданско общество.  Първо –  срещу активности, които се прикриват като граждански, мимикрират, или претърпяват съществена метаморфоза  в своите каузи и цели във времето.  И второ, критичността ще се прояви и като лакмус, който да проявява  протести, които пропадат извън зоната на обществена видимост, но имат “гражданска плътност”.

Данните, които използвам, са от представително за София социологическо проучване, проведено в последните две седмици на февруари тази години. Изследването е след провеждането на протестите за АКТА, срещу шистовия газ и тези от началото на годината – на земеделските производители и на работниците в БДЖ. Убедена съм, че фактът, че данните са представителни за София не подценява готовността за граждански протести, а дори обратното. Кросовете, които ще ви покажа, потвърждават хипотезата, че в столицата и големите градове готовността за участие в граждански протести е по-висока.

На въпрос „В каква форма на протест бихте участвал вие лично”? 52% казват, че биха се включили в подписка. Очаквано – процента на жените е по-висок от тези на мъжете (56-47). Възрастта тук не оказва съществено значение. За разлика от образованието ( 38% – основно, 46% – средно, 57% – висше).
В уличен протест биха се включили 35,4%. Тук мъжете преобладават чувствително над жените (26-46), Възрастта се оказва ключова – 44% от хората между 18-34 биха участвали, 25% – от тези между 35-59 г. и 23.8% – над 60 години. Образованието се оказва не значещ фактор.

В група във Фейсбук биха се включили 26,7%. Разбираемо тук възрастта влияе силно ( 38% – във възрастовата група от 18 до 34 г.; 27% – от 35 до 59 г.; 13% над 60 години); Логично и образованието влияе при взимането на това решение (19% – основно, 25% – средно, 28% – висше).

Гладна стачка биха направили – 3,8%. Модата на тази форма на манифестиране на позиция очевидно мина, а и тя винаги е била заявка по-скоро на индивидуална позиция, а не начин за масово изразяване на протестно действие.
Не биха участвали в никаква форма на протест ⅕ (20%). Образованието се оказва съществен фактор (43% – основно; 23% – средно; 17% – висше)
Образованието се оказва факторът, който оказва силно влияние при участието или неучастието в различни форми на заявка на гражданска позиция. В уличните протести основна тежест имат младите, във Фейсбук – младите с по-високо образование.

33% от хората казват, че гражданските протести изразяват истинските интереси на хората.
37% са на мнение, че гражданските интереси много често се използват за защита на скрити интереси.
18% смятат, че гражданските протести  защитават гледната точка само на определена група.
9% казват, че не се интересуват от граждански протести изобщо.
Тук разбивките по възраст и образование са много интересни. Много по-безрезервни в доверието си към гражданските протести са младите хора –  10 процентни пункта повече от средното (43%), докато в другите две групи – процента е по-нисък от средния (28.5%).
Интересно е, че по-високо образование и хората над 35 г. много по-често са убедени, че гражданските протести са използват от трети страни или са в защита само на конкретни групови интереси.

От данните излиза, че около ⅓ от хората са склонни да участват в граждански протест лично. ⅓ са и тези, които вярват в каузата и автентичността на гражданските протести. Отново подчертавам, че става дума за столицата. Като се вземе предвид какво е влиянието на възрастта и образованието, може да се очаква,  че в национално представително проучване тези ⅓ граждански-доверчиви и активни ще спаднат с няколко процента.
Цитираните въпроси изразяват и степените на доверие, които самите граждани имат в гражданските протести. ⅓ от гражданите имат доверие на гражданите. Само за сравнение ще посоча, че над 40% имат доверие в президентството, около 35% – в правителството.  Парадоксално, но факт, гражданите имат по-високо доверие в политически институции, отколкото в собствените си обединения. Убедена съм, че ако бяхме измерили доверието в неправителствените организации – щяхме да получим изключително ниска стойност. Институцията, която охранява гражданските протести – полицията – има по-висок рейтинг от самите протести. Още по-интересно е че, при граждански протести тя обикновено вдига рейтинг.

Гражданските протести застрашават усещането за стабилност и предвидимост на живота на нивото на всекидневието. Дори и това всекидневие да не е лесно, то е много по-трудно,  то да бъде взривено, окупирано, блокирано, отколкото поддържано и пазено. Масови граждански протести, които получат висок коефициент на възпламеняване, изискват изключително сериозни мотиви. Те говорят или за ситуация, която изглежда без изход или в основите си има конкретна случка, предизвикала емоционална  реакция. Такъв пример са събитията от Катуница от миналата година и смъртта на двете момичета. На пръв поглед лични взаимоотношения, които влизат в силно емоционализирана интерпретативна схема. Първо е реакцията, после се появяват исканията и посланията.

Солидарността и усещането за общност между гражданите са ключови в търсенето на причини за ниското доверие в гражданските протести.

Не просто е по-трудно да накарате жител на София да се включи в протест на зърнопроизводителите – оказа се, че е невъзможно. Зърнопроизводителите дойдоха с тракторите си, паркираха ги в очертаните паркоместа пред Ал. Невски (досами депутатският паркинг) и си останаха сами. Дали работата на тези хора е жизнено важна и за жителите на София – безспорно. Хлябът заема огромно място в дневното меню на всички. А и всички тук знаем символното значение, което той има в нашата култура и традиции.  Отнемането на хляба е равно на отнемане на живота – тази езикова схема изразява дълбоки и споделени смисли за всички нас. И въпреки това производителите на зърното и хляба не получиха подкрепа. Тракторите – благодарение на които все пак имаме модерно земеделие – се привидяха като лукс, като пари в брой, като привилегия. Макар че що за привилегия е трактор, ако живееш в “Бъкстон”.

Трябва да отбележим, че властта и медиите, могат с много голяма лекота да омаловажат или дори направят несъстоятелни протести, които не успяват да произведат по-голямо  усещане за съпричастност.

Липсата на пряк интерес веднага поражда разстояние, подозрителност. Колкото и справедлива да е каузата, дори и да се разпознава като такава, тя не поражда директно участие. Затова говори и много ниското участие на хората в неправителствени организации и членуването в доброволчески организации. Благотворителността у нас е фокусирана основно около големи християнски празници или природни бедствия. Благотворителността – изразяваща съпричастност, чувството за общност – е календарна  или природна величина. Българската Коледа и залятото село Бисер са символи на тази „календарна” или „катастрофична” благотворителност.

Между гражданите липсва гражданска връзка. Само усещането, че нещо пряко те засяга (или ощетява) е активизиращо. Протестът срещу ниските заплати и уволненията в БДЖ не означава, че мислиш, че заплатите са високи (определяш и своята като ниска) – но идеята да се подкрепи този, които протестира срещу своята – липсва. Ако такава се зароди, тя във всички случаи е плод на определен външен интерес, който се опитва да породи вълна от протести за други цели. Тоест, ще бъде вторично организирана.

Ето защо си позволявам да твърдя, че наличието на граждански протести (всеки месец има поне по един) не означава наличие на гражданско общество. По своята форма, начин на комуникация – гражданските протести често приличат на символи на отчуждението, и показват ниска гражданска енергия, а не обратното.

И тук идва мястото на следващата хипотеза:  доста често добре организираните протести – които намират свои говорители, комуникират се добре, изработват силни послания, привличат допълнителна подкрепа, отразяват се в медиите – са протести, чрез които една трета, оставаща невидима страна, се опитва да дирижира управленски и политически решения. Това изобщо не означава, че участниците в тях са наясно за схемата, в която влизат. Гражданските протести лесно влизат в комуникационните стратегии на определени групи. Техниките, по които те се мениджират, са изключително добре отработени.

Така протестите/ протестиращите се превръщат в групи за натиск. Основополагащата идея за това колко е важно да се чува гласа на гражданите, съчетана с политически ситуации, при които се търси високо обществено одобрение, създават почва за лесна пропускливост на протестите в процеса на взимане на политически решения.

Формулата на този тип протест е следната:  „политическо решение” – „граждански протест” – политическо решение прим”. Класически пример затова е „решенето на Министерски съвет да даде на компанията Шеврон разрешение за проучване за шистов газ на територията на България” – следват „протести срещу шистовия газ” – и  „мораториум върху добива” (тоест – „политическо решение прим”).

Това, което лично за мен е притеснително в тази формула са три големи изчезвания.

Първото,  изчезването на експертния дебат.

Второто, изчезването на политическия дебат.

И третото, изчезването на мнозинството.

В политическото решение се въплъщава мнението, което е било публично изразено. Моментът, в който 10 хил. души заместват 4 млн. гласували – излъчили политическото представителство и успяват да изговорят себе си като мнозинство, е вече подозрителен – демократично и процедурно.

Проблемът не е само в това, че  правителствата са склонни да се поддават на силно скандиращи и видими площадни малцинства, които получават широко медийно отразяване. Факт е, че това често идва в търсене на нарушената политическа легитимност на управляващите елити, на идея за представителността, като жест за възстановяване на намаляващото политическо доверие. По този начин обаче вторично се саботира идеята за представителността. Доколкото правото да творят закони, което им е било предадено, се препредава на друга група. Това по същината си е нарушение не само на демократичната процедура, но и на демократичната ценностна Конституция.

Важно е да се отбележи и използването на Фейсбук (основно) като групово-образуващ инструмент. Социалната мрежа напоследък започва да се използва като измерител на теглото на гражданската активност. Все по-често можете да чуете в централните новинарски емисии – когато се съобщава за едно или друго политическо решение, и съобщението каква група във Фейсбук за него тутакси е създадена и колко „приятели” има тя. Често във Фейсбук, когато се създаде група против едно решение, то часове след това се създава и нейната противоположност в подкрепа. И започва мерене на броя на „приятелите”. Голям е въпросът за тяхната автентичност.

Каква е голямата опасност от така описаната ситуация?

Когато важни управленски решение се взимат на площада, под скандиранията и плакатите на определена група.  И когато този модел на взимане на решения дава резултат. Тогава съвсем скоро ще станем свидетели на сформирането на два алтернативни протеста. Един „против” и друг „за”. Не си представям какъв е измерителят, по който едно или друго правителство ще може да вземе крайното „политическо решение прим”. В този случай то може да бъде само въпрос на преброяване (съчетано с използването на силни медийни политики) – тоест, кой ще успее да се представи като по-видим, по-голям,по-силен. Къде отива експертността и отговорността във формулирането на националната цел в ситуация на противоборство на протестиращи групи?

Нека си представим как ще изглежда пространството пред парламента, ако от една страна има протест „за” шистовия газ, а от друга –  протест „против”.  Дали това не е абдикация от политическото, и с какво се замества то?

И вместо заключение ще изразя убедеността си, че всеки граждански протест трябва да се мисли в своята мяра. Да се види каква група представлява, каква кауза, какво цели, какви са последиците от него, какви организационни форми използва и как се развива във времето.

За мен по-работещ е моделът за анализ на каузите и посланията, които предизвикват групообразуващи процеси. Това е преобръщане на формулата, която ще показва разликите и спецификите, а няма да създава абстрактни категории. Рискът пред абстрактните категории е да станат митически обекти.

 

Петя Лазарова

Текстът е представен по време на дискусия “Легитимност и солидарност с гражданските протести”, в Червената къща на 22 март 2012 г. Организатор на дискусията е Фондация за хуманитарни и социални изследвания, модератор – Боян Знеполски.