Новият героичен ред

Желаещите да минат през детектора на лъжата през тази седмица се увеличиха. Със завидна настоятелност директорът на Националната агенция по приходите се е заел да покаже, че проверките, които правят в НАП, са истина именно чрез детектора на лъжата.

Преди известно време писах тук, че „заклеването в мило и свято“ и „детектора на лъжата“ скоро ще се превърнат в единствените методи, по които ще се води разследване у нас. Да, детекторът не се приема за доказателство в съда, но нима някой търси съдебни процеси и присъди?!

Лошата новина от прибягването до „присъдата“ на детектора е, че всъщност е признание и олицетворение на дълбока институционална криза. Изчезнала е убедеността, че институциите се основават на безпристрастно боравене с факти и неотклонно следване на законовия ред. Затова заключенията на институциите и техните решения, се подреждат като части от пъзела на игрите и сценариите. Институциите – не само НАП, а и съда (с неговите решения), прокуратурата (с нейните проверки), МВР (с неговите разследвания и операции) – са загубили вярата в тяхната обективност. В действията им се търсят мотиви и основания отвъд закона, търсят се личните отношения, зависимости и жестове. И когато институциите се оказват призовани да възстановят реда в функционирането на държавата, те се разпознават като заинтересовани участници. Така всяко тяхно действие се вписва в сценарий, определя им се роля, която те в правните си основания не могат да играят.

Желанието да докажеш, че институцията, която оглавяваш, работи според закона, чрез детектора на лъжата, е симптом за пълното безсилие на институцията да гарантира истината.

Прекалено голям стана броят на публичните фигури, които настояват да покажат истината чрез детектора на лъжата. Играта „истината или се осмеляваш“ е забавна, дори буди симпатии, ражда нови герои, разпознава страхливци. Лошото в нейното политическо разиграване е, че някъде между осмеляванията се губи истината.

Мнозинството от хората знаят, че детекторът по някакъв, не ясен, а по-скоро магически начин, просто посочва “истина или лъжа”. Един превърнат в диаграма магически ритуал. Чрез него може да се съди публично без съдебен процес. Така и така процесите са превърнати в ритуали.

Постепенно модерният институционален ред отстъпва пред вярата в един магически ред. В него чудесата и делата на Героите (винаги или добри, или лоши, в непрестанна борба помежду си) съграждат нова митология.

Днес чух министърът на външните работи с известно раздразнение да казва: „Основният ни проблем е, че никой не вярва на никой в тази държава. Хайде да започнем малко да си вярваме, малко да имаме доверие на това“. Министър Младенов е прав – ние определено имаме проблем с доверието. Бедата е, че доверието не може да бъде градено чрез детектора на лъжата.

Петя Лазарова

Стари приятели/нови престъпници

Вчера сутринта се събудихме с две важни презокеански новини. Първата е, че Конгресът на САЩ удължи с още близо година действието на Патриотичния акт, който позволява на службите им за сигурност да преследват заподозрени в тероризъм лица по доста по-улеснени процедури. За една страна, която има претенциите да бъде люлка на съвременната демокрация, този закон може почти да се сравни с извънредно положение в страни с авторитарни режими, каквито са Египет и Тунис. Както знаем, там извънредните положения, след като бъдат въведени, стават безсрочни и дават възможност на режимите да наложат пълната си власт в обществото. Същевременно в правови държави, където редът е гарантиран от спазването на демократична конституция, закони като Патриотичния акт, които дават възможност за преследване, подслушване и навлизане в личното пространство на гражданите, изглеждат като от ранга на едно извънредно положение. Имайки предвид, че крайната победа във “войната с тероризма” все още е твърде далеч, съвсем не изглежда невъзможно след 20 години Конгресът все така да продължава да удължава действието на този закон.

Почти едновременно с това Държавният секретар Хилари Клинтън обяви плановете на САЩ да се превърне в защитник на Интернет свободата по целия свят. Заявката идва съвсем логично и сякаш не бихме могли да очакваме нищо друго от и без това самообявилия се отдавна за световен пазител и износител на демокрацията. Дори се учудваме защо чак сега. Едва ли събитията в Северна Африка изведнъж са отворили очите на администрацията на Обама за значението на този канал за комуникация. Това разбира се не е така и знаем, че САЩ работят по ACTA още от 2006 г. Всъщност инициативата за този закон за борба с “пиратството” идва точно от САЩ и бива много бързо прегърната от останалите развити индустриални страни. Ако трябва да говорим за свободата в Интернет, именно текстовете от ACTA са тези, които показват истинското отношение на създателите им към нея, а не общите приказки и загриженост на Клинтън за достъпа до определени Интернет услуги в страните от третия свят.

Повдигам въпроса за ACTA, защото е най-яркият пример за това, че Интернет регулацията може да се случва единствено на международно равнище. Тук изключвам въпроса трябва или не трябва да я има и може ли изобщо да няма. Приемам, че определен тип регулация се случва неизбежно в дадена социална сфера и тя е толкова по-неизбежна, колкото по-динамично се развива въпросната сфера. Дори и за полицаи като Явор Колев отдавна е ясно, че опитите за налагане на цензура и преследване на национално ниво са невъзможни или поне много трудни и с краткотраен ефект, та какво остава за диктатори от ранга на Мубарак. Следователно налагането на подобен тип цензура може да изпълнява само локални и частни интереси и се отнася по-скоро до вътрешния ред в дадена страна, както и до спазването или не на дадени човешки права. Каква тогава е логиката Държавният секретар на САЩ да се грижи повече за достъпа на китайците до google, отколкото за възможността им за свободно предвижване или свободата на изразяване, сдружаване и т.н. Макар Интернет услугите да са в ръцете на големи международни компании, за съжаление регулацията не зависи и от пазара. Казвам за съжаление, защото ако беше така, вероятно нямаше да се стига до ACTA. Вместо това, ACTA е чисто политически лост, целящ запазване на определено статукво в сферата на т.нар. интелектуални права, пряко засягащ не само достъпа на потребителите до Интернет, но и техни свободи извън него.

Защо тогава е необходимо това политическо послание? Не вярвам Клинтън да се уповава на наивните илюзии, че Интернет едва ли не предизвиква активизъм и социални революции. Най-малкото защото революции е имало много преди появата на Интернет и хората винаги са намирали начин да общуват по между си. Прочетена като ангажимент към опазване от “онлайн репресии”, декларацията звучи също абсурдно. Видяхме, че истинската регулация се случва на съвсем друго равнище. Същевременно посланията правят ясна връзка със случващото се в момента в Близкия изток. Струва ми се, че покрай празните приказки за Интернет и онлайн свобода, остават някои далеч по-важни позиции.

Ако от предварително излезлите части от речта й премахнем думички като “Интернет” и “онлайн”, остава поредната несигурна и неконкретно заявена позиция на Американската администрация спрямо случващото се в Близкия изток от началото на събитията насам. Вече се изписа доста за неувереността и прекалената предпазливост, с която демократичните страни подхождат към опитите за демократизация от страна на гражданите в държавите от Близкия изток. Знаем, че това са същите авторитарни режими, които демократичнят Запад подкрепя, или по-скоро подкупва, за да бъдат държани надалеч от границите им потенциални емигранти. Считам, че изказването на Клинтън е опит за постепенно и дипломатично напасване към новата обстановка на Изток. То няма нищо общо с никакви благородни планове за по-свободна и достъпна Интернет среда. Това е начин да се легитимира посочването с пръст на доскоро подкрепяни диктатори. Няма друг начин изведнъж да се превърнат в престъпници, освен ако не им се измисли ново, непознато досега престъпление. Понеже сме си затваряли очите за всички репресии, извършвани в продължение на десетилетия, дори сме плащали милиарди, за да може това да се случва, под формата на всевъзможни фондове за помощ за развитие и пр. сега е необходимо качествено ново престъпление, досега неизвършвано. Така ще можем с лесна ръка да набедим диктарорите в извършването му и да се откажем от тях, без да бъдем обвинявани повече в лицемерие. Според мен това е моментната логика на американската администрация, затова е важно първо да бъде създадена като свръхценност свободата в Интернет и след това да се подгонят новите врагове (и стари приятели) за така извършените от тях престъпления срещу новата свобода.

Стоян Новаков

 

 

Организирана престъпна опозиция

Първо, аз съм престъпник.

Второ, не съм някакъв обикновен криминално проявен, а представител на организираната престъпност или поне член на добре организирана престъпна група.

Заявявам това в началото, защото възнамерявам да критикувам изказвания на вътрешния министър Цветан Цветанов. Тоест, наясно съм с последиците.

В последните няколко седмици, покрай скандала с изтичане на записи от специални разузнавателни средства в публичното пространство, опозиционните партии се посъвзеха. Не успяха да предизвикат вот на недоверие, защото премиерът беше доста по-бърз и подготвен от тях, но все пак всекидневно намират основания да критикуват действия на правителството, най-вече в сектор „Сигурност“. Не е нужно да се чака експертиза, за да се разбере, че в системата на МВР в система се превръщат пропуските, нарушаването на правата и хаотичните действия. Примерите за това са заели мястото на сутрешна молитва за много от сутрешните блокове, които започват и завършват с тях.

През миналата седмица опозицията (и лява, и дясна, както е популярно вече да се казва), поиска оставката на министър Цветанов и беше взривена редакцията на в. „Галерия“.

Реакцията на министър Цветанов се позабави, но уцели точно: „Виждам покриване на целите, както на организираната престъпност, така и на българската опозиция“. Министърът обяснява: „Това, което се усеща в последните няколко седмици, е припокриване на раздвижването на някои от организираната престъпност, свързано с политическата дестабилизация, която идва от българската опозиция. Доста озадачаващо е – каква е тази подкрепа, каква е тази концентрация, какво е това обединение в искането за дестабилизирането на страната от две диаметрално противоположни партии в българския парламент, които са от две различни политически семейства и са също така – от две различни европейски политически семейства. Може би целта е една – да запазим статуквото, да върнем всичко, което наблюдавахме в последните 20 години“.

Опитът, на който от дълго време сме свидетели, е да се нарече всеки субект, който критикува властта, престъпен. Такива изказвания са не само недопустими, а и опасни. Няма министър на вътрешните работи на европейска държава, който да иззема функциите на прокуратура и съд и с лека ръка, да повдига обвинения и слага присъди. Няма европейски министър, който да нарича престъпник всеки, който не е съгласен с него или критикува методите му.

Да има опозиция, която да има право публично да изказва мнението си, означава да има демократичен процес в една държава. Всеки опит критиката да бъде обявявана за престъпление е престъпление.

Голямата опасност пред подобни опити за демонстрация на политическа ловкост е в тяхната радикализация. Колко време ще отнеме това да бъдат викани пред компетентните органи на реда критично мислещите; да бъдат закривани опозиционни формации под предлог, че застрашават националната сигурност или са обвързани с мафиотски структури? На теория – не много. Крачката е съвсем малка. На практика – вероятността това да се случи в държава член на ЕС е малка.

Опасността обаче е отвъд очевидните заплахи. Опасността е в ефекта. А ефектът е загубата на легитимност. И това е пълна загуба на доверие, която ще обхване цялото политическо пространство. Когато наричаш политически партии организира престъпност, се произвежда много силна обществена реакция. Тя ще се изрази в оттегляне от традиционното политическо представителство, от една страна и от друга, в търсене на представителство в нови форми, които най-вероятно ще изразяват радикални политически позиции.

Това, че министър Цветанов успява да се държи като силова фигура, но не и като министър, е факт. Той не успява да влезе в ролята си на представител на изпълнителната власт, а се държи изцяло като партиен лидер. Поддържането на управленския дебат на нивото на партийно противоборство лишава управлението от възможност да генерира успешни управленски политики.

Странно е, че вече няколко дни на тези думи на вицепремиера няма реакция от страна на политическите партии, за които недвусмислено говори. Подобно мълчание е притеснително.

Правото на несъгласие е незаписано, но неотменимо право, което е в същността на функционирането на модерните демократични системи.

Безотговорното политическо поведение на министър Цветанов не само погазва принципите на правовата държава и разделението на властите, то ще произведе самоубийствен ефект върху самото политическо. Не защото има потенциал да доведе до ескалация на недоверие в традиционните политически партии и отстояваните от тях ценности, а защото може да доведе до трансформация, която да изведе радикални в своите искания нови политически формации.

Петя Лазарова

Преброяване на вярата

Правото на самоопределяне е ключово модерно право на всеки човек. В преброяването на населението, което се провежда в момента, правото на самоопределяне се съдържа във въпросите за етническа група и религиозност.

Днес Светия Синод на Българската православна църква призова миряните да отговоря на незадължителните въпроси за религиозност и вероизповедание. Нещо повече, Светият Синод посочи как трябва да се отговаря на тях: „въпрос 12 „Религиозен ли сте?” – т. 1 – „Да”; и въпрос 13 „Вашето вероизповедание е:” – т. 1 -„Източноправославно”.

Подобна намеса в субективно, лично и ненакърнимо човешко право е недопустима в държава, в която църквата е отделена от институциите на светската власт, а вярата се отнася до частния живот и личния избор.

Призивът за избор на Източното православие по силата на кръщението противоречие и с гарантираното право на човек да избира и променя вярата си. (Вж. Всеобща декларация за правата на човека, Конституция на Р. България, Закон за вероизповеданията).

Незачитането на правото на самоопределяне е нарушение, за което следва да се търси отговорност.

Призивът на Светия синод да се отговори на въпросите за религиозност с посочените от тях отговори с с мотива, че те са „много важни за отстояването на националната, религиозната и културната идентичност на българската нация“ е престъпление. Да се проповядва и насърчава изграждане на национална идентичност на базата на един тип религиозност е опасно за всяка модерна държава начинание.

Логичен тогава е въпросът дали онези български граждани, които се преброят и посочат друга религиозност и друго вероизповедание от определените като правилни за отстояване на националната идентичност, ще са български граждани? До каква степен ще са български гражданин? Използването на традиционното вероизповедание като формиращо национална идентичност е опасно, защото то засилва националистически тези и движения и води до разделяне и неравно третиране на хората по религиозен принцип, което е недопустимо.  С този призив Светият синод определя „правилните” атрибути на „българската идентичност” и на тази основа се изграждат съдържанията на категориите “българи” и “не-българи”.

Модерната държава се гради на идеята за гражданствеността като равенство на всички граждани пред законите по смисъла на правата и задълженията им.

Много мои приятели днес реагираха с неразбиране на твърдението ми, че призивът на Светия синод е недопустим и нарушава правата им. Сигурна съм, обаче, че ако такъв призив бяха направили от Главно мюфтийство или от някоя друга от християнските деноминации, нямаше да мислят по този начин (макар и може би с други мотиви, а не с тези за правата).

На последно място, призивът на Светия синод да се преброим, самоопределяйки се правилно, се обвързва пряко с Божието обещание за спасение. Това, разбира се, не е нарушение на нито един правен акт или закон. Личното ми мнение като вярващ човек е, че това е злоупотреба с текст и най-вече, с обещание, което за отците от Светия синод, трябва да е свещено.

Опитът да се „изтъргува“ преброяване пред държавните органи срещу неотричане на Бог от човек е сделка, която застрашава вярата.

Петя Лазарова

Закрепостени и в спорта

В последните 20 г. положихме много усилия да се развиваме по моделите на модерните западни демокрации, да възприемаме принципите на пазарната икономика и свободата на инициативата. Въпреки усилията, някои неща в мисленето ни остават като островчета на социализма, които не можем да напуснем. Откриваме ги постоянно и навсякъде. Дразнещо е, но въпреки декларациите за направен цивилизационнен избор, ние продължаваме да обитаваме с настойчивост тези островчета на нашия Изток.

Според тази статия, в началото на годината Министерски съвет е приело важна поправка в правилника към Закона за физическото и възпитание и спорта. С нея се ограничава възможността за свободно практикуване на професията спортист. Вестникът е успял да обобщи в едно изречение смисъла на тази поправка: “Няма държавна, икономическа, социална или каквато и да е друга логика Република България да инвестира средства и да създава условия за развитие на млади таланти и когато този талант стане елитен състезател и пожелае да се състезава от името на друга страна, държавата да не поиска да възстанови вложеното в него”.

Става ясно, че през 21 век в България Държавата все още е над всичко. Тя е баща и майка, раздава с пълни шепи благоденствие и грижи на своите поданици, но в замяна иска отплата – доживотна вярност и ако може – труд само в нейна полза. Напълно сериозно – модерният законодател продължава да възприема гражданите като маса от взаимозаменяеми винтчета, които съществуват само и единствено, за да поддържат държавната машина на едно добро равнище на функциониране. Тази, типична за социализма, логика напълно изключва възприемането на човека като самостоятелен индивид, ценен сам по себе си. Хората са тук, само за да служат на родината. Дори и това да означава да тичат, скачат, плуват за родината.

Още по забавно е това, че аргументацията си служи с термини като “инвестирам” и “възстановявам вложеното”, които описват пазарни отношения, но приложени в случая са по-скоро гротескни. Сега вече виждаме Държавата като крупен капиталист, който калкулира, инвестира, преценява къде и какво да вложи, и като такъв, разбира се, очаква подобаваща възвръщаемост на инвестицията, която да му носи добра печалба. За една Държава-капиталист, най-добрата печалба е символната. Нейният добре подбран персонал, работейки, генерира печалба, която в случая може да се измерва само в символни стойности – спортистите й трябва да носят победи, с които да прославят името й, така че целият свят да види. Това е предварително загубена битка в една вече несъществуваща надпревара, в която половин век страните от социалистическия блок правеха всичко възможно да покажат превъзходството си на терена пред идеологическия противник. Просто вече не е актуално.

Спортът продължава да носи белезите на елитарност. В общества от затворен тип, каквито са тоталитарните, той е важна част от показността на “успехите” на строя.. Виждаме го и сега в страни като Северна Корея – да си спортист там, означава достъп да блага, каквито по-голямата част от гражданите нямат – възможност да пътуваш и най-вече възможност да се храниш добре- нещо което изобщо не бива да се подценява в страна, където бедността и недохранването са хроничен проблем. Не трябва да забравяме и какво беше съдбата на футболния отбор на Северна Корея след загубата на мач от Световното първенство през 2010 г.

В България на спортистите продължава да се гледа като на елит, за който трябва да се положат специални грижи, за да бъде отгледан, произведен и след това закрепостен, така че да служи само на истинския си господар. Спортът продължава да е дело на елитите, вместо масова дейност, за която ролята на държавата би била единствено да създава равни условия в клубовете, училищата и университетите, така че всеки, който има интерес и желание, да може свободно да го практикува, да избере дали да бъде професионалист или аматьор и как и за кого да се състезава.

Стоян Новаков

 

Да угаждаш или да управляваш – това е въпросът

„Има хора, на които никога не може да се угоди, а точно пък такива не искам да са от нашите избиратели, така че, все ми е тази какво са казали“, каза премиерът Бойко Борисов преди дни. Те дойдоха като реакция на твърдението на журналиста Николай Бареков, че се чували мнения на хора, които не одобрявали изпращането на правителствения самолет в Египет. Много държави изпратиха самолети, които да приберат техните граждани от Египет. Изпращането на самолета е управленско решение, което показва определена държавна политика. Ето защо намирам за правилно, то да бъде обяснено и защитено от премиера на страната.

В тази защитата обаче има две големи държавнически грешки.

Първата, премиерът на страната не е премиер само на онзи, които са негови избиратели. Преди години бившият премиер Симеон Сакскобургготски каза същото – че е премиер само на онези, които са гласували за него. Обществената и политическа реакция тогава беше бърза и безпощадна. За липсата на реакция сега има поне две причини. Едната е в различната честота на говорене на двамата премиери. Другата, е в спецификата на политическия език на Борисов. Той се гневи, ядосва, забавлява, шегува – цялата гама от емоции, които преливат във всекидневна и човешка реакция. Държавническата позиция често изглежда като емоционална човешка реакция, и това й помага да бъде по човешки  преживяна, но по друг начин я лишава от смисъла на политическото, ценностно разбиране.

От тук идва и втората държавническа грешка – премиерът на страната няма за работа да „угажда“ – нито на всички, нито на определена група. Той е премиер, за да управлява. Понякога това означава да взима решения, които се харесват на мнозинството, а понякога такива – за които още никой не е готов.

Управлението не е угаждане, не е караница, не е всеобщо веселие. Ако ли това е вярно, рискуваш да бъдеш премиер само на онези, на които си угодил, а държавният самолет да спасява само онези, които са гласували правилно.

Убедена съм, че премиерът Борисов ще спечели много повече, когато спре да поставя като държавническа задача пред себе си това да угоди – на един, на една група или дори на всички.

Петя Лазарова