Виж кой решава

През първите три месеца на тази година станахме свидетели на две важни решения на българското правителство и парламент, които ще се запомнят най-вече с това, че бяха взети набързо и под натиск. През януари мнозинството в парламента наложи забрана за проучвания и добив на шистов газ, а след по-малко от месец оттегли поставения си само няколко дни по-рано подпис под АСТА. Какво е общото между двете събития? Първо – ясно заявената готовност и решителност за проучване за шистов газ (сключен договор с Шеврон, многократно заявени планове за стартиране на проекта) и за присъединяване към споразумението АСТА (подпис на посланика ни в Япония с мандат на МС). Второ – бърза промяна в плановете, предшествана от улични протести против тях.

И двата случая доведоха до това мнозина да заговорят за победи на гражданското общество над държавната власт. Правителството взимало грешни и непрозрачни решения, но добре че са будните граждани, които се обединяват и като юмрук размазват лошите намерения на изпълнителната власт. Тя пък на свой ред, изведнъж осъзнала колко дълбоко е грешала, се вслушва в гласа на гражданите и коригира своите действия според техните Истински интереси (а не тези на корпорациите, бизнеса, чужденците или някаква комбинация от тях, например). Дори в учебниците няма да открием толкова добре смазана машина на разбирателство и взаимодействие между институциите на модерната държава.

Едно възможно обяснение е, че зад тази привидна идилия се крие тоталната безпомощност на правителството пред различните интереси. И в двата случая липсва каквато и да е разумна аргументация за промяната в позициите и отказа от взетите решения. Какво би си помислил страничният наблюдател в подобна ситуация, освен че при толкова нерешителен арбитър, какъвто се явява държавата, надделява по-кресливата и шумна позиция, а не по-аргументираната или целесъобразната. Близо година представители на правителството изказваха и защитаваха твърдата си решимост да има проучвания за шистов газ, хвалеха се с успеха да имаме договор с Шеврон, премиерът си позволи да заплаши недоволни, че ще подпише напук, ако не спрат да го дразнят – на този фон само за два дни всичко се стопи заради уличните протести в няколко града. Странна изглежда липсата на друго обяснение за това извъртане, освен това, че хората не искали и не били готови. Странно на фона на заплахите няколко месеца по-рано, сега звучат разкаянието за прибързани действия и внезапно осъзнатата липса на информационна кампания. Без да подценявам напъните на протестиращите да излязат на улицата и да защитят каузата си, все пак простите сметки показват, че тези 10 хиляди, просто няма как да са представителна извадка от българското общество. Нито 7-те хиляди подписа, събрани против добива на шистов газ, са много на фона 7 млн. население. Как тогава е възможно нещо, колкото шумно, толкова и незначително, да послужи за удобно алиби за отказ от действие?

 Случаят с АСТА е напълно идентичен. Няколко дни след страхотната и неустоима вълна от протести на 4000 човека, които се разходиха в събота из центъра на София, министърът, подписал споразумението, да започне да се разкайва, че не е чел добре, че го е подценил и всъщност се бил объркал. Изведнъж всички – и артисти, и политици се загрижиха за опасността от полицейщината и алчността на мегакорпорациите-кръвопийци. Дори музиканта Иван Лечев в един сутрешен блок се провъзгласи за враг на звукозаписните компании и спонтанно сподели, че ФСБ били пуснали последния си албум безплатно в Интернет, защото не смятали вече, че старите модели в този бизнес работят. Явно това е някаква нова негова трактовка, защото когато албумът излезе безплатно на сайта им, обяснението беше за протест срещу пиратството (нещо като – така и така ще ни окрадате, защо да си правим труда да харчим пари за издаване на дискове). Което пак е начин да признаеш, че старият бизнес модел не работи, но поне не толкова лицемерен.

 Отказът да се обясни с точни, конкретни и ясни аргументи дадено решение или промяна на позиция е политически безотговорно. Единственият аргумент, който чухме и в двата случая, е че това се прави, защото хората протестират и не искат. Така се тръгва по по-лесния път на отказ от отговорност и прикриване зад неясни интереси. Нарича се също популизъм.

Ако някога разберем дали така взетите решения са били погрешни или не, от кого трябва да търсим отговорност – от правителството или тези няколко хиляди човека, зад които то се скрива сега? Някои биха казали, че аргументите на протестиращите се приемат от правителството и следователно тях трябва да вземем под внимание. Това обаче не е вярно, защото никой от говорителите или представителите на правителството не показа съгласие с тези аргументи. Не чухме никой от тях да казва, че добивът на шистов газ е опасен, или че ACTA e обществено-вреден договор. Чухме само, че се отказваме от тях, защото хората не ги искат. Нека все пак е ясно, че колкото и голяма да е дадена протестираща група, тя представлява позицията само на една от страните, и това в никакъв случай не са „хората“, „народът“ или „гласът на обществото“. Ролята на изпълнителната власт е да взима целесъобразни решения на база на експертна оценка. Изглежда ролята на експертите в сегашната изпълнителна власт е да се разкайват и да следват повика на тълпата.

 И все пак не мисля, че ГЕРБ изведнъж са станали свръх-чувствителни към гласовете, идващи от „гражданското общество“ или улицата. По-скоро става въпрос за подход, който може да очакваме да продължи през тази и следващата година, до идването на парламентарните избори. Подобно на БСП преди 4 години, и ГЕРБ в момента се намира в изгодна позиция за спечелване на следващите избори.

 При ГЕРБ ситуацията е такава, че работят в относителна политически и икономически стабилна среда и нямат ясно изразен и достатъчно силен опонент, който да предложи алтернатива.

 Преди четири години БСП също сякаш разполагаха с всички шансове да повторят мандата си. Управлението им съвпадна с годините на най-голям икономически просперитет, благоденствие, ръст на БВП и чуждестранни инвестиции за последните 20 години. Това им позволи да водят балансирана политика, съчетаваща десни/либерални решения в икономиката и същевременно да раздават и социални придобивки за различни групи, да вдигат заплати и пенсии, без това да поставя на риск макроикономическата стабилност. Допуснаха две фатални грешки, които изпратиха ГЕРБ в управлението през следващите 4 години. Резултатът от първата видяхме много ясно в деня на самите избори – промените в изборния закон, позволяващи мажоритарен избор на депутати. Втората им и по-важна грешка беше начинът, по който позволиха те и доминираната от тях коалиция, да затъне дълбоко в корупционни практики. Нещо повече – властта тогава сякаш си помисли, че щом може да раздава по много за народа, то народът не би трябвало да има нещо против, ако властта също си прибира своя дял по един или друг начин. За тази власт обществото си остана просто „маса“ и „народ“ до края на мандата й. Повече от половината от този мандат премина под знака на корупционни скандали и злоупотреби в най-различни области. Много често те бяха съпътствани от протести и силно недоволство от страна на гражданите. Може би кулминация на тези процеси бяха януарските протести пред Парламента през 2009г. , когато МВР употреби спорни методи и сила, за да се справи със ситуацията. Управляващата тройна коалиция демонстративно и арогантно игнорираше всички критични гласове, отказваше да се вслуша в различните мнения, а президентът Първанов дори си позволи да си пожелае закриване на един критичен към него вестник. Не може да има някакво съмнение, че това отношение към гражданите-гласоподавали поражда и реципрочност.

 Хората в ГЕРБ не може да не си дават сметка за всичко това, което силно им помогна да спечелят изборите през 2009 г. Страхът от гражданското недоволство, кулминирало в разгром за БСП и НДСВ на избори след един мандат, който можеше да бъде повече от успешен, сега е напът да прати ГЕРБ в другата крайност.

 Ако тези разсъждения са верни, можем да очакваме от управляващите в момента да се „вслушват“ и „съобразяват“ с всеки намек за недоволство и несъгласие, който е достатъчно шумен и видим (т.е. изразен в уличен протест). Това съобразяване няма да е подчинено на каквито е и да било прагматични аргументи, национален интерес или отговорна политика, а просто политическа целесъобразност, сведена до спечелване на предстоящите избори.

 Така през следващата година и половина предстои да бъдем поставени пред големия въпрос как ще се взимат важните решения в България. Дали може да се вменява „експертност” на протестиращите е важен въпрос, като в случая става въпрос за качеството на управленските решения. Гражданите трябва да останат граждани, да изразяват своето мнение свободно, но не да заместват експертите и да изземат както техните функции, така и тази на управляващите. Управлението не може да е люшкане между скандиращи групи съобразно тяхната численост. Управлението е убедително с аргументи, а не с повтарянето на възгласите на добре организирани групи от граждани. Ето защо се надявам да станем свидетели и на протеста на експертите.

Стоян Новаков