Свети Президента на Републиката

От днес президентът на Републиката  има лична страница в интернет. Също днес стана ясно, че България има за президент светец*. Единственият въпрос, на който остава да получим отговор след тази промяна в светия статус на президента, е дали това е довело до промяна на устройството на държавата ни.

Дали все още сме парламентарна република или сме преминала в качествено ново състояние, например: Свята президентска република, Божествена монархия или нещо друго.

Основният политически въпрос:  От кого произтича властта в държавата? – също заслужава нов отговор. Вероятно властта вече не произтича от народа, а от Божествената воля, сведена до знанието на енориашите от Българската православна църква като свидетелство за святост на определена личност. Демократичните изборни процедури вероятно вече са заменени със строги правила по доказване на свят живот и тайнствени ритуали за провъзгласяване в святост.

Може със сигурност да се твърди, че дебатът от преди няколко дни „светица ли е Ванга”  намери своето решение: Ванга, жертвите на Баташкото клане, Петър Дънов, Георги Първанов са светци. “Бащата на нацията” пристъпи в недокосваните досега полета на духовното родителство. Списъкът на светците вероятно ще се увеличава.  Хубавото е, че местата в него не са отраничени от някакви светски и законосъборазни норми.

Канонизирането е любопитен инструмент за участие в политическия живот. Истината е, че той се използва в режими, които западния свят често определя като диктаторски.

Смесването на религия и политика като инструменти за легитимация са прекалено опасни игри. Още повече в свят във война, която едната от страните в нея нарича религиозна.

*На челната снимка на личната страница на президента Първанов той е изобразен като св. Георги – яхнал кон, с копие в ръка и преследван от змей.

Петя Лазарова

Как се строи бъдеще?

Темата за разсекретяването на досиетата и резултатите, които това действие влече след себе си както за обществото, така и за отделните лица, били или не активни в своята доносническа дейност, продължава да е актуална.  И това ще е така  докато няма ясно политическо решение по въпроса и докато се предприемат противоречиви действия по назначаването или освобождаването на бивши агенти от управляващите.

„Агентите” от своя страна, пък, сякаш, се чувстват длъжни да обяснят в отговор  докладите на Комисията за разсекретяване на досиетата защо са се „съгласили” да бъдат агенти; кои са непреодолимите обстоятелства, предопределили избора им и защо  не могат да бъдат разбрани  от хора, неподложени на форсирана вербовка.  От друга страна, стоят примерите на хора, крайно предпазливи и разграничаващи се от даденото им прозвището на „агенти”. И чрез двете алтернативи засегнатите се целят в реабилитиране или запазване на обществената си позиция на действащи публични фигури в съвременното обществено пространство.

Дебатът за ДС нито е лесен, нито еднозначен. Някои  предлагат разглеждане на случаите един по един, за да бъде „отсъдено” индивидуално, което ще рече през лична история и заслуги, в категориите „виновен” – „невинен” по отношение на социално-политически ангажираните днес „бивши агенти”. Кой всъщност печели от подобен сценарий, погледнато в по-широка перспектива? А и тук сякаш изцяло са изведени от дебата анонимните от публична гледна точка сътрудници, призвани да сведат глава  пред телевизора и тихомълком да наблюдават непоследователните мерки от страна на политиците, безотносителни към тяхната лична съдба, именно защото не са в позицията на реално включени в ежедневното упражняване на политики и  съответно да чакат от силните на деня, своята косвената присъда.

Причина за крайната непоследователност на управляващите, от което следват и множеството „оправдания” под формата на отворени писма  или „изповеди” в лични блогове, е липсата на публично легитимен разказ за комунизма. Именно от такъв разказ трябва да е част тезата, осъждаща следенето на обикновени граждани и доносничеството през социализма.

За управляващите би следвало да се превърне в приоритет провеждането на дебати и дискусии с цел формулирането на ясен прочит на комунистическото минало по няколко причини.

Първо, за да не останем на нивото на личните битово-житейски разкази или индивидуалните усилия на отделни учени, заровили се в архивите на разсекретените досиета, с цел разкриване на специфики от българския социализъм, водени от изследователски интерес.

Второ, все още голяма част от актуалните ни проблеми могат успешно да бъдат интерпретирани като се основаваме на близкото ни минало, а тогава, когато не съществува легитимен и публично оповестен разказ за него, сякаш, се обричаме да не анализираме в дълбочина съвременността ни и да оставаме социалистическия ни период да продължава да ни влияе неконтролируемо.

На трето място, именно заради връзките между „днес” и „вчера” е нужно младите да са информирани за това какво е било преди. Във време на противоречия е крайно необходимо познаването на историята, за да можем да правим информиран избор за бъдещето, нужно е да познаваме алтернативите. Именно това, че родените след 1990 г. не са били част от социалистическото ни минало предпоставя по-отстранен, а оттук и обективен прочит на събитията.  Но, за да е възможен такъв прочит е нужно да им бъде предоставено знание.

Не без основания е желанието сред някои от днешните младежи за повече ред като средство за справяне с крайния произвол. Но, именно, непознаването на историята, съчетано с вече често лансираните ни „полицейски методи” на управление, биха могли да доведат до преповтаряне на опасни политически сценарии. Те, от своя страна, сравнително лесно могат да бъдат избегнати чрез преосмисляне на образователната ни програма чрез повече социално-исторически учебни предмети, рефериращи към близкото минало и чрез прилагане на политика по преразглеждане на социализма.

Здравка Георгиева

 

Всенародни борби и други каузи

Вече цяла седмица България има национална кауза. Уверено мога да предположа, че събитието се отбелязва с всенародни веселия. И така цяла неделя…
Преди десетина дни министърът на земеделието и храните Мирослав Найденов съобщи, че гроздовата ракия става национална кауза.
Каузата, като всяка кауза, си има мотиви: ако ЕС признае ракията за традиционна българска напитка, акцизът й ще падне наполовина, и тя ще поевтинее с 2.20 лв. А това, казва министърът на цените, „ще има положителен икономически и социален ефект“. Ето това се нарича вече национална кауза.

На заседанието на Министерския съвет, на което каузата се приема, със защитата й се заемат вицепремиера Дянков и министър Найденов. „Ще е доста тежка борба, но ще я поема“, казва първият. „Надеждите са добри, но борбата ще е много тежка“, казва вторият.

Всички помним с обещание за каква борба ГЕРБ стана управляваща партия. Безпрецедентната борба с корупцията и организираната престъпност обаче премина в защита и после в отстъпление. Тихо и кротко спря досами прага на доказателствата, по които отсъжда съда. През изминалата седмица МВР направи няколко от  “онези” акции, акции със собствени имена, някъде в провинцията. Нито събудиха интерес, нито изместиха финансовите въпросите от най-личния борец в държавата.

На този фон се сдобихме с национална кауза и с нова битка на честта. Двойно дестилираната уникална българска ракия има традиционната способност да привлича вниманието, да събира надеждите, да повдига страстите и с леко главоболие да връща духа в тялото заедно с примирението.
По-евтината ракия безспорно може да е кауза преди избори. Тя може да бъде и знак за едно отговорно, човеколюбиво управление. Борбите за европейско признание на ракията и за намаляване на цената й могат да заместят всички други борби.
Остава въпросът дали ракията може да бъде национална кауза.
Думата кауза означава причина. Какво може да причини ракията отлично знаем. Историите на пиянството са част от историята ни.
Националните каузи на модерните държави най-често са каузи на осъществяване на идеята за високо качество на човешкия живот.
Дали „нашата“ национална кауза има такъв потенциал, няма да питам. Нейната сила е другаде. Тя трябва да подмени една изоставена битка с друга, ефектът от която този път да е социален и икономически.

А всяка заслужаваща си битка в година на избори, е важно да е и партийно  оцветена.

За край оставям без коментар заключителните думи на премиера Борисов: „Можете да им кажете (в Брюксел, бел. П.Л.), че 2007 г. имаше правителство – комунистите пият руска водка, ДПС пият йени ракия, не пият наша, НДСВ пият уиски, така че не е имало кой действително да защити българското производство на ракия. Така им обяснете и мисля, че те ще ви разберат“, (Заседание на МС, на което се обсъжда Проект на Решение за одобряване доклад от министъра на земеделието и храните за традиционния характер на българска спиртна напитка „гроздова ракия”, 23 януари 2011 г.)

 

Петя Лазарова

 

 

Цената на истината за истинската цена

Тази седмица бяха оповестени данните от “Обществени нагласи февруари 2011” на Алфа Рисърч, а в сряда цялата държавна машина беше вече впрегната в това да се справи с ръста на цените на хранителните стоки. Според въпросното изследване този ръст е събитието с най-отрицателен обществен отзвук (така са казали 80% анкетираните). Министър Найденов  веднага интерпретира това като най-лошото нещо, случило ни се в национален мащаб и даде заявка за действие, което напълно отговаря на имиджа му на любимец номер две на целия народ в момента.

Оставям настрана доколко въпросното поскъпване е “факт” по думите на министъра или пък “събитие”, както е наречено в изследването. Много по-забележителна е надпреварата, в която министър Найденов се е впуснал. Със скоростта, с която министър Плевнелиев (рейтинг номер 1 за февруари) строи магистрали, министър Найденов се е заел да твори своята собствена  инфраструктура от държавни органи и стандарти. Бихме могли да кажем, че това е просто съзидателна конкуренция между двамата, но в контекста на действията на земеделския министър употребата на думи като “конкуренция” и “пазар” биха били проява на лош вкус и със сигурност не си заслужава да се споменават. Целите пред министър Плевнелиев са ясни от много време и имат своите имена – “Тракия”, “Марица”, “Струма” – те са един от фундаментите на управлението още от самото му начало. За сметка на това “инфраструктурата” на министър Найденов експанзира с бясна скорост и почти ежедневно научаваме за новите му проекти за пореден държавен стандарт или орган, който да следи за нещо. Свикнали сме често да виждаме по телевизията министър Плевнелиев на терен, където да наглежда обектите от “национално значение” с каска на глава. Министър Найденов пък обича да дъвче сирене, луканка или хляб пред камерите и да се произнася за тяхното качество. Всички чакаме с нетърпение едно несъмнено по-светло бъдеще, когато той ще се заеме и със стандарта за алкохол и ще го видим със зачервен нос да проверява колко добра е българската ракия, вече извоювала си статут на древна и традиционна напитка. Тогава и тя ще може да заеме своето място до споменатите вече три обекта с национално значение.

Новият орган за следене на цените си заслужава да се коментира, когато стане ясно как ще функционира и какви ще са правомощията му. На този етап всичко е само догадка-закана. С голяма доза сигурност може  да се предвиди, че, дори да бъде създаден, той няма да има властта да ни пази от спекулата на “лошите търговци”. Пазарната икономика е сред водещите консенсусни принципи след промените у нас и затова мисля, че никой сериозно не би си позволил да посегне в тази посока. Дори и министър Найденов. Вероятно става дума за поредния стандартен популизъм.  Когато беше публикувано изследването на Алфа Рисърч, беше водеща новина във всички медии, но не с цените на стоките, а с рязко спадащото доверие в управляващите и с догадката, че хората не искат президент от ГЕРБ. В средата на седмицата тази новина вече беше напълно “подменена” от “факта” на повишените цени и героичните усилия на министъра, който обещава да се справи с това. Действията не закъсняват. Дори на връх 3-и март – любим празник на народа (ден за заслужена почивка) инфраструктурата продължава да набъбва – вече ще има не само орган за контрол на цените, но и сайт, поддържан от него. Там потребителите ще могат да правят справка за “истинските” цени на стоките, а веригата потребител-преработвател-търговец явно ще стане напълно прозрачна. Остава да се надяваме този сайт да заработи час по-скоро като онлайн-магазин, за да можем да пазаруваме на гарантирано ниски цени. А и най-накрая да редуцираме въпросната верига до нещо толкова по-просто и социалистически познато.

Стоян Новаков