За правото на мизерия

В защита на правото на мизерия. До пълната му защита с колективен договор. Друго не чух и още по-тежко, не видях в стачкуващите служители на БДЖ. Единственото, което искат, е да продължат да живеят по начина, по който са живели досега; да се грижат за децата си по-същия начин, да им дават същите шансове, каквито са получили и те.  “Жепейци” второ и трето поколение разказват искрено драматичните си истории – историята на влаковете и личната история отдавна са една и съща.

Признавам, че не знам каква е заплатата на машинист или на кондуктор, но видях хората и точната сума загуби значение. Днес, утре, в следващите дни – по гарите ще стачкуват хора, които искат едно – да продължат да живеят в мизерия. Да оцелеят до пенсия. Друго няма.

Оценявам като важен всеки протест, на който хората искат повече. Не просто повече пари, а повече бъдеще.  Правото на мизерия не е право, което трябва да се защитава и подкрепя. За тези хора трябва да поискаме друг шанс.

Ако всеки месец в последните години някъде в страната не се беше подпалвал вагон, ако не бяха изгаряли хора във влак, щях да помисля, че има и друг спасителен план за БДЖ.

Планът за “спасяване на БДЖ” изкара на показ стотици хора, които не искат да спасят живота си. Сигурна съм, че всички те отдавна не вярват на “спасителни планове”, “оздравителни програми” и “реформи”. Сигурна съм, че се страхуват, защото железницата се е споила с живота им така, че не могат да различат себе си от ръждясалите влакове. Преди месец разбрахме, че има стотици влакове бегълци в българската железница. А днес, че има и стотици хора, които настояват да избегнат живота си. Обикновени измамници са онези, които им казват, че защитават правата им, защитавайки само правото им на мизерия.

Правото на достоен живот е ненакърнимо човешко право и тежка битка. Тя не може да бъде спечелена, ако не се влезе в нея.

Петя Лазарова

Между “белият свят” и модерната политика

Ако се разпознавате сред тези свили рамене и замълчали, когато някой им е поискал подкуп, моля ви не симпатизирайте на Плевнелиев, а честно пред себе си помислете защо сме на това дередже в борбата с корупцията и  за своята роля в него. Защото държавите, най-чисти от корупция, не са тези с най-силните полицейски служби, а тези с обществен манталитет на нетърпимост към подкупите и с прозрачни правила. Това е, което трябва да олицетворява президента като обединител на нацията, поне според мен. Разбира се, само ако искаме да сме част от белия свят…” 

Това е краят на  коментара на г-жа Здравка Кръстева (програмен директор на Института за модерна политика). В него тя остро осъжда поведението на Плевнелиев по повод събитията от 2007 г. Всеки има право на собствена позиция. И тя може да бъде уважавана. Когато обаче директор на Институт по модерна политика и участник в изборния щаб на първия български еврокомисар М. Кунева, употребава израза “белия свят” – то това не заслужава уважение, а политическо осъждане.

По повод самото съдържание на позицията на г-жа Кръстева има само два пропуснати факта:

Първият. Г-н Плевнелиев през 2007 г. дава интервю за в. “Банкеръ” и публично обяснява каква е ситуацията.

Никой не е дошъл да ми каже дай толкова и толкова пари, за да уредя въпроса. Започнаха обаче да се навъртат различни хора с предложения „да помогнат” за разрешаване на случая. И тъй като аз оставих тези подмятания без отговор и не ходих на определяните от тях срещи – резултатът е налице, сделка няма. Публично известен факт е, че от тази фирма („Софийски имоти” – б.р.) просто няма спасение. Но така или иначе ние няма да платим и лев подкуп”

Като специалист по престъпления, г-жа Кръстева вероятно знае, че съобщаването в медиите е достатъчно основание за прокуратурата да предприеме нужните действия.

Вторият. Твърдението: “Плевнелиев, когато му поискаха половин милион евро, за да се осъществи проект на фирмата, за която е работел и поискалите подкуп днес си стоят на управленски постове, издигнати от партията му”  не се основава на никакви факти. А възпроизвежда думите на един кандидат за кмет, в които той препредава нещо, което друг му е казал и което този друг отказва да потвърди.

Като специалист по престъпление, предполагам, че г-жа Кръстева знае, че това, което прави е или, че неволно се поддава на спекулации, или умишлено обвинява не с оглед на истината, а с оглед на изборни аритметики.

Някъде между тези две възможности е и разликата между “белия свят” и модерната политика. Човек може да избере само едно от двете.

Петя Лазарова

Осама е мъртъв! vs Да живее Осама!

За пръв път в живота си виждам хора от “моя свят” (култура и общи ценности) да празнуват нечия смърт. Може би не съм видяла достатъчно, но така или иначе ликуващите американци, които развяваха националния си флаг и крещяха името на страната си, ме смутиха. След това видях и скандиращите от другата страна и общите черти ми се сториха страшни. Огромни групи от хора, които празнуват смъртта – няма нищо по-опасно за живота от това.

Лично съм убедена, че убийството на терорист №1 Осама бен Ладен с една точна премерена акция, е разумно и справедливо. Убедена съм, че това е правилно разузнавателно и военно  действие, но пътят това да стане правилно политическо действие тепърва предстои да бъде посочен и вървян. А това е много дълъг път.

Да убиеш лидерът на най-опасната терористична група е важна стъпка в борбата срещу тероризма. Голяма цел на тази борба е да покажеш отвратителното и човеконенавистно лице на терора. То не трябва да бъде показано на нас европейците, нито на американците – ние имаме подготвен поглед за него, ние го разпознаваме, защото го виждаме срещу нас. Задачата на нашите политически лидери и на всеки от нас е да го покажем на онези хора, които живеят с него, които говорят езика му и се ядосват често на политиката ни.

Ние се нуждаем от политическо послание, с което да застанем от една страна. Започнем ли да празнуваме смъртта на враговете си ще предадем всичко, на което се основават нашите политически принципи и морални устои.

Големият риск от този спонтанен празник на смъртта е героизирането на един терорист и престъпник. Създаването на такива герои ще открие нови, по-страшни фронтове. Това ще отвори една ужасна счетоводна книга на смъртта, в което двете страни ще отбелязват с резки само трупове. Никой не знае къде и кой тогава ще тегли чертата.

Убедена съм, че трябва да разберем, че чертата е вече теглена и че ние в момента сме на кота нула. Там, където всички днес трябва да покажем ужасното лице на терора.

Ние не празнуваме смъртта, а празнуваме живота. Ние живеем в свят, в който животът е върховна ценност и онзи, който отнема живота на невинни, е престъпник. Поради това и бен Ладен е терорист, който трябваше да бъде убит – не заради смъртта, а заради живота.

Петя Лазарова

С единия куршум за Осама: край и шанс

Днес, 2ри май 2011 година, се събудихме със сензационна новина, че лидерът на Ал Кайда е убит при специална операция на американските сили. Новината беше съобщена на народа на Съединените щати, а и на целия свят лично от президента на САЩ Барак Обама.

Случилото се е събитие с огромна важност, както за роднините на хилядите жертви от 11 септември 2001 година и тези на всички военни, загинали Афганистан, така и за световната икономика. Курсът на долара, който в последните месеци вървеше надолу, след съобщаването на новината, повиши своята стойност с близо 1%.

За последните 10 години стана ясно, че войните няма да бъдат такива, каквито бяха познатите досега. Врагът става все по-абстрактен и това ще продължи да бъде валидно и за напред. Това, което ще се случи след първоначалната радост от новината, може да бъде и страхът от възмездие. Главата на терористичната огранизация падна Силата на ислямският фундаментализъм обаче не може да бъде лесно заличена. Въпреки че минаха повече от 10 години от националната трагедия на Щатите, вече като че ли посвикнахме с новините за самоубийствените атентати на радикалните ислямисти. Позабравихме и мотивите им. Не е ясно кой ще бъде заместникът на Бин Ладен. Ясно е обаче, че кандидатите за неговото място могат да бъдат много. Гневът може да бъде още по-ужасяващ. Несъмнено изявлението на Обама, че “справедливостта възтържествува” ще разгневи ислямистите – все пак Бин Ладен, макар и отговорен за атентатите от 2001 година, беше убит без присъда. Обама е този, който е разпоредил операцията. Не е нужно много, за да се повторят събитията в Мадрид или Лондон по по-модерен и жесток начин. Такива са и заканите в ислямистките форуми.

Важно е да се отбележи, че убийството на Бин Ладен идва в един тежък момент за популярността на президента Обама. Буквално преди 10 дни CNN обяви резултати от социологическо проучване, според което неодобрението за Обама е по- голямо от одобрението. Краят на месец април беше белязан от ръст на цената на петрола, както и тежки дебати около държавния бюджет и дефицита. Фактът на убийството на Бин Ладен гарантира почти сигурно преизбиране на Обама на президентските избори догодина, доверие във военния министър и оправдание за големия военен бюджет.

Сега е важно бъдещото поведение на САЩ спрямо настоящите протести в азиатските държави. Силни са позициите на Ал Кайда в Йемен и Саудитска Арабия. Важно е наистина Щатите да спечелят младежите на своя страна, а не да се случи радикализацията им в резултат от отчаяние, защото това са хората, които излизат на улиците. Защото сегашната секуларизация е привидна. Нека не забравяме, че всички протести се случват именно след петъчната молитва. Желанието за край на корупцията, освобождаване на политически затворници, избираемо правителство и президент, или накратко – за демократизация – не означава по- малко вяра в Аллах.

Това може да бъде постигнато. Какво виждахме преди? По улиците се гореше американския флаг и се крещеше “смърт за Америка”. Сега какво виждаме? Част от плакатите, които държат в ръцете си протестиращите, са на английски език – те са насочени към Запада. Протестите се организират във facebook и twitter.

Много въпроси могат да бъдат зададени сега: кой ще бъде новият водач на Ал Кайда? Ще бъде ли достатъчно харизматичен, какъвто беше Бин Ладен за членовете на организацията? Ако не, ще бъдем ли свидетели на упадък на Ал Кайда? Ще намерят ли потвърждение съмненията на интернет потребителите, които се съмняват в смъртта на Бин Ладен и автентичността на единствената снимка на мъртвия водач? Ще бъде ли преизбран Барак Обама догодина? Отговори на тези въпроси предстои да получим, но със сигурност смъртта на Бин Ладен е край на една епоха, но и начало на друга.

Мария Захариева

Между гражданската позиция и човешката омраза

Желанието за гражданско действие започва все по-масово да се проявява в организирането на протести в социалните мрежи. С един клик върху бутона „Ще присъствам” във Фейсбук и „гражданствеността” започва да се разпространява като зараза. И така леко и неусетно се сдобиваме със стотици прояви на гражданската съвест ПРОТИВ и СРЕЩУ.

Организиран във Фейсбук (накар и някак останал без лице) се оказа и протестът срещу членовете на религиозната общност „Свидетелите на Йехова” в Бургас.

Развяни бяха знамената на  гражданска (патриотична) съвест, която  не зачита човешките права, която не спазваа общите закони, подкрепя насилието и се превръща в оправдание за престъпни действия!

Да успееш да заявиш разбираемо и легитимно позицията си модерния свят понякога е по-трудно от това да я имаш. Случилото се в Бургас е пример за гражданско невежество и човешка жестокост. Позиция или жажда за кръв, възмездие, саморазправа? Разликата в разбиранията като че ли е толкова тънка, че започва да се губи. Видяхме, че има хора, които наричат склонността си към агресия и нетърпимост „гражданска позиция”.

„Момчетата с качулките” може да не са членове на партия или футболни клубове, но те извършиха престъпление пред погледите на същите тези партийни членове.  И техният „отговорен” „официално регистриран” партиен поглед   безмълвно подкрепи актове на насилие и толерира нетолерантността на фона на патриотични песни.

Нима чувството за отговорност към национална кауза и религиозна принадлежност се утвърждават в побой и обиди? Нима всеки, който не се вписва в категорията „нормално” трябва да се страхува за живота си на улицата? Ясни отговори на тези въпроси дадоха „протестиращите” на връх Цветница.

Никой не застана твърдо зад тях, но и никой не застана срещу безумните актове на саморазправа. Безучастието е не по-малко сериозно престъпление от липсата на ясна критика.

Какво е посланието, което хората разбраха:  най – вероятно, че това е начинът да защитиш децата си,  да покажеш, че си българин и че си от „правата вяра”.

Трябва да стане ясно, че това не е редно. Не е редно в едно общество, което се определя като европейско и демократично, отстояването на идентичността на мнозинството да става за сметка на смазването (буквално) на групите на малцинството.

Неправилният български гражданин не е онзи, който съгласно законите, упражнява правото си на свобода на мисълта и вероизповеданието. Конструирането на правилни българи с юмруци под знамената на партия със сигурност отдалечава всички нас от европейското ни гражданство.

Необходимостта от адекватна реакция на съответните институции е болезнено очевидна.

Един ден децата, които си играят пред блока, ще станат граждани. И горко на „различните” тогава,  ако мнения и действия днес, подкрепящи религиозна и расова нетърпимост, останат неоспорени, невидими и тихо толерирани.

Сара Божинова

Мълчанието за омразата или Кой е следващият?

Побоят на привърженици на ВМРО над пастори от “Свидетели на Йехова” в Бургас не е  вандализъм или хулиганска проява, той е престъпление. Това е престъпление не само срещу религиозната свобода, то е престъпление срещу самите основи на разбирането за европейско гражданство.
Побоят е не просто върху конкретните пастори, той е побой върху всеки, който не се вписва в „правилното традиционно” разбиране за това какво е да си нормален, здрав, истински българин. Такива актове на насилие и отношението към тях, съдържат скритата предпоставка, че има българска вяра, български помисли, българска ДНК.

Най-страшното в тази агресивна демонстрация на омраза е публичното мълчание, преминаващо в публично мълчаливо одобрение. Без коментар, без санкция – мълчаливото й отразяване като геройство. “Не е хубаво, но е правилно”, “не ги бихме ние, но има защо да ги бият и добре ги биха” – няма нищо по-опасно от тези послания, които тихо, саморазбиращо се вървят между кадрите и редовете.

Няма нищо по-страшно от това “момчетата с качулките” да се превърнат “в новите български герои”.

Малък детайл от побоя е, че извършващите го наричат пасторите “турци”. На пръв  поглед – очаквано националистическо прозвище, с което се нарича врагът, не-българинът. Изглежда смешно, но съдържа в себе си много от отговора на проблема. А именно, не е важно кой си, какъв си, важно е, че си различен, и това те прави враг – не-българин, не-гражданин, не-човек.

ВМРО-БНД, които са организатори на протеста пред молитвения дом на “Свидетели на Йехова”, се разграничиха от побоя. Как? Казаха, че техни хора не са хвърляли камъни по пасторите и не са ги удряли. Кротко вяли знамената си и пели патриотични песни, докато „момчетата с качулките” дефинират какво е да не си добре дошъл по български. Никой от ВМРО не се извини за случилото се, никой не каза, че съжалява за побоя, никой не каза, че носи отговорност за него. НИКОЙ НЕ КАЗА, ЧЕ ТОВА НЕ Е РЕДНО. Никой български политик не каза, че това е престъпление. 

Ако пряко засегнатите от случая държавни институции, медиите и разбира се, православната църква, не вземат категорична позиция, осъждаща побоят и нарушаването на законите на страната – тогава не остава нищо друго, освен да попитаме – КОЙ Е СЛЕДВАЩИЯТ?
Кои са други “неправилни” българи, кои са следващите “турци”, кои са следващите “ненормални” човеци?

Ако този случай алармира за нещо с особена острота, то е, че се нуждаем особено неотложно от сериозен разговор за това какво е да си българин днес. Какво е онова, с което трябва да се гордеем, с какво да се съизмерваме и към какво се стремим.

Липсващият отговор на въпроса за целта ни днес обръща посока и вместо към настоящето, ни връща и затваря в миналото.  Безкрайното житейско преповтаряне е всекидневно преживяване на безпътицата и безсилието. А техният път е един –  и това е пътят на насилието.

Има много неудобни въпроси, на които трябва да отговорим честно.

Едно трябва да е ясно: Срамно е мълчанието за насилието и омразата.

Петя Лазарова

Политически разговори на ниско ниво

Периодът е политически истеричен: достигат се точки, заредени с висок партиен и национално отговорен драматизъм, последвани от рязък спад в политическото настроение.В последните си публични позиции дипломат №1 на държавата се постара да покаже границата, отвъд която дипломатичността и способността за водене на разговор напълно изчезват. Гневът на Николай Младенов първо бе предизвикан от думи на президента Първанов (изричани многократно през годините). Тогава той даде воля на чувството си за ирония и написа: “Добре че има Гоце на тоя свят, че бръкна в устата на лъва да извади слънцето, което свети за нас, за Европа, за Америка, за целия свят”. В края на седмицата министърът избухна, включвайки се и в без това взривоопасния дебат около “Белене”. Тогава той даде воля на чувствата си – нарече боклук един чиновник и добави: “Боклук е цялото състояние, в което има хора в българската държава, които си позволяват да имат смелостта да заемат позиции, които са различни от позициите, които са тези на правителството”. Ден по-късно опозицията, в лицето на БСП, осъди остро езикa и тонa на министъра. Кандидатът за кмет на София на левицата обяви диагнозата – управляващите се разболявали от синдрома на Борисов. Същият приповдигнато възмутен Кадиев, който седмици по-рано заяви, че ще изчака “труповете на управляващите да изплуват на брега” и призова милостиво “да бъдат бесени с краката надолу”.Само два дни след осъждането на недопустимия  език на управляващите, лидерът на БСП Станишев обогати политическата култура с изявлението: “в момента в правителството е бардак”.  Какво означава то, не не беше обяснено, но едва ли е нужно, всички разбираме от намеци.

И докато се упражняваха в политически цинизъм представителите на управленския елит пропуснаха урока по държавническо поведение.Докато всеки с подръчни думи са включи в атаката или защитата на двамата Първанови, то  никой не обърна внимание на твърдението на министър Младенов, че всеки, който си позволява да има позиция, различна от тази на правителството, е боклук. Това не е твърдение, което съдържа лична обида и затова не заслужи право на отговор. Българският външен министър заявява ясно, че плурализма е боклук, че демокрацията е боклук. Но от това никой не се чувства засегнат.Докато политическият разговор у нас се приема и води като личен разговор между няколко персони, той рискува изобщо да не е политически. Това е не само безотговорно поведение на партийните елити, то е съдържа големи опасности. Определено не мисля, че “демокрацията е в опасност” само заради думите на министър Младенов, но смятам, че тенденцията такива изказвания да се не се забелязват или подминават е опасна. Мисля, че в един краткосрочен период тези езикови заигравания и премълчавания, могат да се обърнат срещу принципа на политическия демократичен ред, като намерят нови представители, които да превърнат политическия цинизъм в политическа действителност.

 

Петя Лазарова

Градинско представление с вратовръзка

Може би нямаше да обърна внимание на тази история, ако не беше една вратовръзка. Вратовръзка, която по време на заседание на Министерски съвет, ректора на СУ проф. Илчев подари на премиера Борисов.Вратовръзката-дар срещу документа, даряващ право на стопанисване на една градина.

В началото на тази седмица Софийския университет демонстративно затвори официалния си вход. Ректорското ръководство постави верига и щракна един голям катинар. Демонстрацията стана след няколко дни на преговори с премиера Борисов, който обеща да върне на СУ Ботаническа градина. По-рано Върховния административен съд отсъди, че градината в Балчик е държавна собственост и я даде на Министерство на Културата. Софийския университет, който години наред стопанисва имота, без да заяви, че решението е неправилно, заяви, че затваря врати в знак на протест.

Несъгласието с решение на съда в една правова държава се отразява в обжалването му. Такава процедура в случая не беше стартирана. Но стартира друга – неразписана в процедурите за обжалване на административни актове – заплаха (със затваряне) и преговори (лични разговори с представители на властта).
Заплахата за хлопването на врати като начин за комуникация с властта е добре известна. Редица ректорски ръководства използваха този исторически изпитан и национално легитимен приом, за да постигат целите на управлението си  (да плащат сметките за парно и да получават имоти)
Важното в случая е, че двете страни по правния спор решиха да се разберат без правото. Първо – с тих разговор, после – с шумен публичен театър и накрая – с размяна на дарове.

Това, че Министерски съвет се отказва от част от правото си на собственост върху градина, е решение на МС в качеството му на собственик. Защо обаче беше нужно съдебното дело, не става ясно. Освен може би като декор, на който да се разиграе театъра на неподчинението и великодушието. Водевилното представление привърши бързо, но за сметка на това помпозно – обличаха се тоги, вадиха се вериги и катинари, писаха се декларации, а накрая всичко завърши с една вратовръзка. Ето, накрая, се появява вратовръзката като крайна точка на един процес на даряване.
Акт на Министерски съвет срещу вратовръзка. Даряване на право срещу личен подарък. Някъде тук става ясно защо съдът е излишен и защо правото е само един градински терен, върху който се показват персонални воля и характер, решителност и милост.

Не знам дали проф. Илчев и ректорското ръководство са вложили някакъв специален смисъл в даряването с вратовръзка. Даряването с дрехи и аксесоари, които се приемат като част от символите на властта, е характерно за други исторически периоди. Убедена съм, че ако проф. Илчев беше дарил големият демонстрационен катинар, с който бе “затворил” университета, то щеше да е много по-силен финал за това градинско представление.

Петя Лазарова



Свети Президента на Републиката

От днес президентът на Републиката  има лична страница в интернет. Също днес стана ясно, че България има за президент светец*. Единственият въпрос, на който остава да получим отговор след тази промяна в светия статус на президента, е дали това е довело до промяна на устройството на държавата ни.

Дали все още сме парламентарна република или сме преминала в качествено ново състояние, например: Свята президентска република, Божествена монархия или нещо друго.

Основният политически въпрос:  От кого произтича властта в държавата? – също заслужава нов отговор. Вероятно властта вече не произтича от народа, а от Божествената воля, сведена до знанието на енориашите от Българската православна църква като свидетелство за святост на определена личност. Демократичните изборни процедури вероятно вече са заменени със строги правила по доказване на свят живот и тайнствени ритуали за провъзгласяване в святост.

Може със сигурност да се твърди, че дебатът от преди няколко дни „светица ли е Ванга”  намери своето решение: Ванга, жертвите на Баташкото клане, Петър Дънов, Георги Първанов са светци. “Бащата на нацията” пристъпи в недокосваните досега полета на духовното родителство. Списъкът на светците вероятно ще се увеличава.  Хубавото е, че местата в него не са отраничени от някакви светски и законосъборазни норми.

Канонизирането е любопитен инструмент за участие в политическия живот. Истината е, че той се използва в режими, които западния свят често определя като диктаторски.

Смесването на религия и политика като инструменти за легитимация са прекалено опасни игри. Още повече в свят във война, която едната от страните в нея нарича религиозна.

*На челната снимка на личната страница на президента Първанов той е изобразен като св. Георги – яхнал кон, с копие в ръка и преследван от змей.

Петя Лазарова

Как се строи бъдеще?

Темата за разсекретяването на досиетата и резултатите, които това действие влече след себе си както за обществото, така и за отделните лица, били или не активни в своята доносническа дейност, продължава да е актуална.  И това ще е така  докато няма ясно политическо решение по въпроса и докато се предприемат противоречиви действия по назначаването или освобождаването на бивши агенти от управляващите.

„Агентите” от своя страна, пък, сякаш, се чувстват длъжни да обяснят в отговор  докладите на Комисията за разсекретяване на досиетата защо са се „съгласили” да бъдат агенти; кои са непреодолимите обстоятелства, предопределили избора им и защо  не могат да бъдат разбрани  от хора, неподложени на форсирана вербовка.  От друга страна, стоят примерите на хора, крайно предпазливи и разграничаващи се от даденото им прозвището на „агенти”. И чрез двете алтернативи засегнатите се целят в реабилитиране или запазване на обществената си позиция на действащи публични фигури в съвременното обществено пространство.

Дебатът за ДС нито е лесен, нито еднозначен. Някои  предлагат разглеждане на случаите един по един, за да бъде „отсъдено” индивидуално, което ще рече през лична история и заслуги, в категориите „виновен” – „невинен” по отношение на социално-политически ангажираните днес „бивши агенти”. Кой всъщност печели от подобен сценарий, погледнато в по-широка перспектива? А и тук сякаш изцяло са изведени от дебата анонимните от публична гледна точка сътрудници, призвани да сведат глава  пред телевизора и тихомълком да наблюдават непоследователните мерки от страна на политиците, безотносителни към тяхната лична съдба, именно защото не са в позицията на реално включени в ежедневното упражняване на политики и  съответно да чакат от силните на деня, своята косвената присъда.

Причина за крайната непоследователност на управляващите, от което следват и множеството „оправдания” под формата на отворени писма  или „изповеди” в лични блогове, е липсата на публично легитимен разказ за комунизма. Именно от такъв разказ трябва да е част тезата, осъждаща следенето на обикновени граждани и доносничеството през социализма.

За управляващите би следвало да се превърне в приоритет провеждането на дебати и дискусии с цел формулирането на ясен прочит на комунистическото минало по няколко причини.

Първо, за да не останем на нивото на личните битово-житейски разкази или индивидуалните усилия на отделни учени, заровили се в архивите на разсекретените досиета, с цел разкриване на специфики от българския социализъм, водени от изследователски интерес.

Второ, все още голяма част от актуалните ни проблеми могат успешно да бъдат интерпретирани като се основаваме на близкото ни минало, а тогава, когато не съществува легитимен и публично оповестен разказ за него, сякаш, се обричаме да не анализираме в дълбочина съвременността ни и да оставаме социалистическия ни период да продължава да ни влияе неконтролируемо.

На трето място, именно заради връзките между „днес” и „вчера” е нужно младите да са информирани за това какво е било преди. Във време на противоречия е крайно необходимо познаването на историята, за да можем да правим информиран избор за бъдещето, нужно е да познаваме алтернативите. Именно това, че родените след 1990 г. не са били част от социалистическото ни минало предпоставя по-отстранен, а оттук и обективен прочит на събитията.  Но, за да е възможен такъв прочит е нужно да им бъде предоставено знание.

Не без основания е желанието сред някои от днешните младежи за повече ред като средство за справяне с крайния произвол. Но, именно, непознаването на историята, съчетано с вече често лансираните ни „полицейски методи” на управление, биха могли да доведат до преповтаряне на опасни политически сценарии. Те, от своя страна, сравнително лесно могат да бъдат избегнати чрез преосмисляне на образователната ни програма чрез повече социално-исторически учебни предмети, рефериращи към близкото минало и чрез прилагане на политика по преразглеждане на социализма.

Здравка Георгиева