ВИЖ КОЙ ГОВОРИ!

Непоправимата политическа беля след назначаването и оттеглянето на г-н Пеевски за председател на ДАНС, беше неспособността на премиера и политическите лидери да дадат разумни отговори за този избор.  Многократните извинения и публичното признаване на грешката не отмениха въпросът за мотивите, с които тя беше направена. Това превърна искрено разкайващите се политици в говорители на неясна воля, която стои зад тях, от чието име те не поднасят извинения, а с извиненията си опитват да я скрият.

Отттук насетне автентичността на гласа на премиера Орешарски бе поставена на сериозно изпитание. Въпросът: „Кой всъщност говори, когато премиерът говори?” – продължава да тежи върху всяко негово проговаряне. Ето защо от самото начало премиерът не успя да започне разговор с протестиращите срещу кабинета му граждани. Съмненията в автентичността на неговия глас, който той не успя (а и не опита) да разсее,  направиха диалогът невъзможен.

В тази ситуация единствената възможност беше срещу протестиращите да се изправят контрапротестиращите – така се произведоха два лагера, в чийто сблъсък правителството можеше да преодолее комуникационния блокаж, в които беше попаднало. Следващата бърза крачка на кризистният пиар на управляващите беше връщането на диалога. Неизбежна лема в политиката е, че когато никой не иска да говори с едно правителство, то това правителство не е легитимно да говори. Ето защо произвеждането на партньори на масата на преговорите е ходът, за „съживяване” на правителството. Това е и формула, която цели да придаде автинтичност на премиерския глас, да го покаже като собствено премиерски.

Тук обаче идва втората голяма беда – кой сяда на масата на правителството и с кого започва да говори то? На първата среща „знаковата” фигура беше рап-певецът Мишо Шамара, на втората – криминално проявеният Бисер Миланов – Петното. В този ред – ако първата голяма щета – беше появата на съмнения в автентичността на гласа на премиера, то втората е – съмненията в автентичността на тези, с които премиерът говори. Целта на тези „срещи с граждани” е производството на легитимност. Реализирани по този начин обаче, те започват да произвеждат точно обратното. Така „срещата” става „постановка за среща”, а „партньорите” – „изпълняващи ролята на партьори”.

Третата голяма беда са начините, по които тези срещи протичат и посланията, които те отправят. Те се проведоха при затворени за медиите врати и се поставиха искания за създавене на доброволни отряди  от неясни частни организаци, които „да разкриват и залавят всички организатори” на протестите срещу правителството. Партньор на правителството с дълго криминално досие и няколкото ефективни присъди заявява, че заснема филми и клипове с лицата на протестиращите – и това спокойно се изрича като официално комюнике от срещата в сградата на Министерски съвет. Отговор от правоохранителните органи на тези заявления няма. Министърът на вътрешните работи участва в разговорите, но не реагира. Призивът „да се свалят кадифените ръкавици и изкорени злото от корен” придават библейски привкус на „доброволните отряди” и оцветяват тяхната Свещена война. Искането правителството да казва на медиите какво да отразяват и как да го правят също остава без правителствен коментар.

Тази безмълвност на премиера след разговорите с „гражданите” връща целия омагьосан комуникационен кръг на правителствената автентичност отначало. Постановката за разговор и играещите ролята на премиер, министри и протестиращи в него не успяват да решат ребусът за легитимността.

А в политиката легитимността е или признаване, или е сила.

Петя Лазарова

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s